неделя, 16 януари 2011 г.

2039 - Част пета

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Част пета: Защо?
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Още като дете реши, че ще бъде журналист. И стана журналист. За да променя света, да бъде жрец на думите, рицар на свободното слово. Беше готов сто пъти да умре за истината и за свободата на съвестта, ако ще да бъде заличен. Още не знаеше, че тази възможност – да бъде заличен – му е гарантирана.
Тогава един приятел на баща му, наричан Присмехулника, попари неговия ентусиазъм с ехидна реч:
Свободата на словото – ах, каква архаика! – няма нищо общо нито със словото, нито със свободата. А само и единствено с интереса, славата и благоденствието на божествения Б.Б. Свободата на словото се измерва с дължината на един синджир – на единия край си впримчен ти, другия е в ръцете на Б.Б. Този синджир е сплав от властолюбие, егоизъм, коварство, безграмотност, невежество, мнителност, лицемерие, плюс хищния нрав на мутра.
Мило дете! Ако не станеш вярното зло куче на Б.Б., негов роб, негов незаменим домашен любимец, негова скъпоценна брошка, негова гувернантка и сластна куртизанка - сърди се на себе си! Помни! Истината е лъжа и лъжата е истина. Твоето оръжие е неистината, полуистината, интрижката, инсинуацийката, манипулацийката, откровената лъжа и кристално чистата клевета. И скандалът! Ах, скандалът! Ако няма интрига – пусни я като змия! Ако няма скандал – създай го! И след него – нов, още по-пищен, още по-вкусен, още по-сочен! Мутантите обичат да живеят от скандал в скандал и от сеир в сеир! Туй им дай на простофилите и ще бъдеш звезда! Но никога – никога! – не оставяй и най-минималната възможност да проумеят какво им се случва! Лъжи смело, самоотвержено и артистично! На лъжата краката били къси! Ха-ха! Докато истината си обуе ботушите, лъжата обикаля света сто пъти!
Клеветата побеждава светкавично и мълниеносно. Сей лъжи и интриги, за да жънеш почести и слава! Колкото е по-очевидна една истина, толкова по-малко й вярват. Колкото е по-грандиозна една лъжа, колкото е по-гнусна и отвратителна една клевета, толкова по-безусловно я прегръщат. Няма по-сладка и по-лесна победа от тази – да смажеш една благородна личност! Опиши това чудовище, както му се пада. Наречи го мерзък подлец и гнусен плужек, изобличи го като мислопрестъпник, заговорник и терорист! Смажи го! Ама имал достойнство, имал чест, имал талант, съвест и други лигавщини! Още по-зле за него! Неговият позор е твоята слава, неговата поругана чест е твоят трофей, неговият заличен живот е твоят триумф!
И не бой се, че днес ще пишеш обратното на това, което си писал  вчера, защото утре ще пишеш обратното на това, което пишеш днес. Учи се от Вожда и Учителя Б.Б.! Ако не искаш да те изличат!”...
След месец изличиха Присмехулника. Въпреки неговата предупредителна тирада Иван не се отказа от журналистиката. Но понеже беше духовно непригоден за домашен любимец или куртизанка на властта, преместиха го в Архива. И сега беше фалшификатор на времето, цензор на историята.
Иван си обичаше работата. Защото можеше да чете старите вестници (ако вече не бяха актуализирани), да възстановява събития, да сглобява времето и да проследява пътя на лъжата.  
Фалшифицираше миналото и настоящето, преправяше статии, речи, официални информации, телевизионни предавания, филми, фотографии, пиеси, книги, и главно - интервюта, обещания и прогнози на Б.Б., както и всичко, писано за Б.Б., особено отпреди 30-40 години. Заличаваше събития, подменяше факти, украсяваше думите на Б.Б. Така всяка прогноза на Б.Б. се оказваше безпогрешна и никой не можеше да опровергае Б.Б. и неговите несбъднати пророчества.
Никой не знаеше построена ли е атомната централа или не. Иван беше актуализирал стотици пъти изявления на Б.Б., като непрекъснато заменяше думите „ще строим” и „няма да строим”. Оня ден централата беше „гьол, в който Тройната коалиция искаше да удави българите като слепи котета”, вчера – „гьол, в който удавихме Тройната коалиция като слепи котета”, какво щеше да е утре – никой не знаеше. Дори Б.Б. Според старите вестници за последните 30 години Б.Б. беше открил централата поне 13 пъти с думите „централа-красавица, която аз построих”. И вестниците преливаха от възторжени репортажи за още по-възторжени митинги - многохилядни и благодарствени. Същите вестниците преливаха и от обратните репортажи – за многохилядни митинги срещу централата, които от протестни прерастваха в благодарствени след заклинанието на Б.Б. „няма да строим”. Тези „дребни” разминавания трябваше да коригира Иван. Но едно беше сигурно и очевидно – имаше режим на тока вече 30 години.
Само докато подменяше данните на Министерството на изобилието не изпитваше угнетяващото чувство, че е фалшификатор. Просто заменяше една лъжа с друга, една мистификация с друга.
Най-забележителните метаморфози и преображения се отнасяха за легендарната личност на Б.Б. Неговите подвизи се изместваха все по-назад във времето, докато накрая се простряха до Средновековието. Беше невъзможно да се установи кое в легендата е истина и кое – измислица.
Легендата се дописваше и пренаписваше непрекъснато. Според официалната биография, още в 90-те години на миналия век Б.Б. повел героичната нелегална борба срещу Тройната коалиция (която по това време  не е съществувала, но да не издребняваме), командвал с вещина и самоотверженост своите невидими отряди, въоржени с бухалки, боксове и вериги; тези освободители от мрачния гнет били обект на жестоко преследване и по принуда обитавали всякакви мазета, сутерени и подземия; тази подземна империя и нейната подземна армия имали своите строги закони, изковани от храбрия вожд Б.Б. Героичните обитатели на подземния свят въздавали справедливост, закриляли бедните и слабите, всявали ужас сред грабители и мошениците, респектирали въоръжените до зъби бойни отряди на властта. Тройната коалиция (несъществуваща, но к`во от т`ва) ги нарекла презрително „мутри”, за да провокира омраза и страх сред народа, обаче народът ги възпял като спасители и благодетели народни, увековечил ги в дивни народни песни и умотворения, наречени „чалга”, дарил им своята обич и възхита, и най-сетне дошъл дългоочакваният, щастливият миг - народът получил своето пълно удовлетворение, когато Б.Б., водачът на презираните някога мутри се възцарил за вечни времена, а държавата се сдобила със своя пазител и закрилник.

Случваха се и странни неща. Едни древни песнопения се държаха като  полтъргайсти – Иван ги изличаваше, а те току изскачаха отново и отново от нищото:

Той разтвори
 не прозореца -
 а кръгозора.
Сила?
Безстрашие?/
порив на дързък човек?
Обич, преляла направо в дела и хора?
Луда прегръдка с двайсет и първия век?...”

Бъди ни жив и здрав! И век да мине,
води ни към простори неоткрити!
Ти, верен навигатор и строител
на древната ни българска Родина!...”

Боя се да не накърня със щрих излишен
неповторимостта ти
в нечие сърце.
Боя се да не си възвишен
и да не си обикновен.
Да бъдеш среден ти не можеш...”

И невъзможното
стана възможно и земно.
Как го постигна...
Как завладяваше
мисли, сърца и време?
Как бе запалил
изгрев от болния здрач?
Всяка човешка болка
съня му опари,
всяко сражение с мрака
му стана съдба.
Пътят напред е безкраен -
и славен, и ярък.
Полети. Бдение нощно.
Горене.
Борба.

До днес не те е постигнал
нито ваятел, нито поет.
Теб е трудно да те рисуват,
защото си постоянно движение.
Спрян дори и за миг,
ставаш друг и различен.

Човешки прост, достоен и сърдечен,
и строг, и весел, а и младолик,
той идва с нас да бъде тази вечер,
защото ние сме до него всеки миг!
Какво е пълководец без писател?
Какво е вожд народен без поет?..
Но и поет без своя вожд народен
не е ли сам в жестокия ни век?
Писателят не е ли вик безплоден
без пълководец като нашия човек?...”

„Другарю Живков! Исках да Ви скрия
в дълбокото сърце на моя стих.
Но мина четвърт век. И ще открия,
че все заради култове Ви крих...”

„В тебе има нещо от ЛЕВСКИ.
В тебе има нещо от БОТЕВ.
И сърцето ми ръкоплеска
в името на Живота!”

„Народа – шибан-недошибан,
Некачествен и кофти мат`риал.
Държавичката ни – шибалник,
Историята – шибана и тя...”

Така някога трубадурите бяха възпявали идеала на Б.Б. Единственото изключение беше последният куплет – от по-ново време, с неизвестен автор.
Имаше и забавни истории  - като „Историята за прасе и колело”, както я наричаше Иван. Като бил малък, Б.Б. все искал да кара колелото на сестра си, което било зелено, дамско и без рамка. „Но понеже аз имам рамка (казва Б.Б. и прави многозначителна пауза).... Сиреч аз мога, ако искам, да си повозя някой на рамката... И доста возих!”. Следват бурни овации, телевизионните водещи се търкалят по пода на студиото.
И тук внезапно се намесва прасето – сърцераздирателен сюжет за тежкото, мизерно детство на народния герой, който хранел едно прасе. „Милият, тежеше му много. Малък беше. Но на рамката на колелото носеше допълнителна храна на прасенцето”, казва сестрата на всенародния любимец.
Преди седмица Иван трябваше да разреши неразрешимата дилема: имало ли е колелото рамка, нямало ли е, и кого (какво) е возил Б.Б. на рамката (и на коя по-точно) – знойни девойки, помия за прасето или самото прасе? Задача творческа и отговорна. Все пак тази история беше извор на вдъхновение за толкова много придворни творци – от скулптурната композиция на всяка детска площадка, до любимия хит „Сън сънува Ганка – колело без рамка”. Като едва се сдържаше да не прихне (добре, че избухна в кашлица), Иван измисли – замени „рамка” с „хипотенуза”. Не се римуваше с „Ганка”, но пък имаше толкова други рими и бъдещи вдъхновения – „блуза”, „буза”, „вендуза”, „дюза”, „муза”, „мерлуза”, „медуза”, „нахлузя”, „охлузя”, „тътрузя”, „сконфузя”, „контузя”, „Сиракуза”, „Лампедуза”, „Карузо” (последните три не ставаха, щото никой не знаеше какво означават). Даже съчини текст за песен:

„На моята хипотенуза
ще те повозя, скъпа музо!
Махни я тая синя блуза
и няма аз те контузя”.
Припев: „На-а-а хипо-те-ну-за-та!”...

Най-забележителният резултат от тази негова шегичка беше, че се роди истински нов хит, който сега тресеше тавана над главата му. 
Иван допълваше, подменяше и пренаписваше биографии на реални лица. Позорящите факти се превръщаха в подвизи, почтеността – в предателство, достойнството - в престъпление. Според указанията. Понякога създаваше въображаем, несъществуващ човек  – като положителен или назидателен пример, идеален гражданин (даже му „връчваше” орден) или разобличен вредител (с описание на неговата екзекуция). И този измислен персонаж заживяваше свой живот в миналото. Завинаги или до следващата актуализация. 
Най-мъчителна беше заповедта да заличи някого като неличност, да изтрие неговото име, да унищожи живота му и всяка следа, по която може да бъде открит. Изтръпна, когато вчера му възложиха да изличи като неличност човек, когото помнеше от детството си, който идваше в техния дом, беше приятел с неговите родители, Иван седеше на коляното му и вдишваше аромата на неговата лула. Беше някак магичен, с вече побеляла брада, имаше дълбок баритон, и изговаряше онези вълшебни, прекрасни, еретични думи: „свобода”, „чест”, „познание”, „истина”, „обич”, „приятелство”, „достойнство”. Иван трябваше да заличи своя учител. Без остатък. Всичко – есета, новели, книги.
Спаси го Двеминутката на омразата, а после всички бяха призовани на благодарствен митинг. Като никога Иван тръгна с радост. Иначе изпитваше отвращение от огромното тълповидно същество, което се наливаше с 30 ГОДИНИ ОТЛЕЖАЛА ПОБЕДА, викаше „Смърт!” и скандираше в екстаз името на Б.Б. Така заличаването остана за утре. Всъщност – за днес.
Горе младите мутанти продължаваха да подскачат и да крещят „Беж! Беж! Беж!” и „На-а-а хипо-те-ну-за-та!”.
През цялото време, докато ровеше старите вестници, Иван търсеше отговор на въпроса – ЗАЩО?
Защо хората преди 30 години бяха допуснали с техния живот да се рзпорежда един тип, разяден от самолюбие, егоцентризъм, похотлива жестокост и сладострастна отмъстителност? Какъв беше този позорен, перверзен договор между оглупялото общество и славолюбието на един параноичен, маниакален субект, арогантен и невежествен, който живееше от омраза, хранеше се с омраза, произвеждаше омраза и подозрение, страх и лъжа? С какво този виртуоз на интригата беше съблазнил хората отпреди 30 години, как ги беше прелъстил, за да ги подчини и владее? Защо бяха приели и приемаха с безропотен възторг да ги унижава, да ги мачка, да ги презира – откровено и публично? Защо бяха решили, че „ще ги оправи” тъкмо тази сакрална, извратена генно-модифицирана кръстоска между подземието и върха, между бандита и самозвания шериф, между криминалната героика и овластеното блудство със закона?
 Може би в началото Б.Б. е бил някак симпатичен, сексапилен като попзвезда. Един лукав селски тарикат с перфектен опорно-двигателен апарат и никакво мисловно устройство. Един крайградски гамен, облъхнат от мафиотска романтика. Един патологичен поп-фол-нарцис, дарен с бруталния чар на простотията. Един маргинал-простолюд, разположен удобно в углавния мизанцен на времето. Една комбинация от лумпенска самонадеяност и интелектуална импотентност. Един шедьовър на чалгата. Един разгул на амбициозното бездарие. Един триумф на жадното за диктатор общество. Един апотеоз на френетичната омраза към интелекта. Едно мечтано пиршество за неприличните вълнения на журналистиката, доказала своята трогателна, безогледна способност да слугува, мърсува и проституира. Една сбъдната магия. Един словесен потоп, новините за който трябва да бъдат в рубриката „Бюлетин за нивото на река Дунав в сантиметри”… 
 Не, Б.Б. не беше природно явление. Чрез него мутантите получиха това, което си пожелаха.      Преди 30 години Б.Б. беше подарил на целокупното мутантство една величествена измама – че те, мутантите, управляват чрез него, чрез Б.Б., докато живеят на пресекулки, поради страх от Б.Б. и Полицията на мисълта. Клетите мутанти не разумяваха (вече 30 години!), че Б.Б. управлява чрез тях, чрез техните самоизмами, чрез тяхната органическа непоносимост към всеки, който може и знае, чрез тяхното доброволно самоунижение, чрез тяхната еротична преданост, чрез тяхната обездухотворена същност...
За него те бяха инструменти, неодушевени предмети, в краен случай – слаби, безпомощни същества, които той ту навикваше, ту пощипваше и потупваше насърчително. Той си играеше с тях, подиграваше се, издевателстваше и се гавреше, а те се кискаха – щастливи, че ги е забелязал. За тях неговото презрение беше признание.  
Той съществуваше чрез тях, те – чрез него.
Той управляваше чрез тях, те се осъществяваха чрез него.
Той – това бяха те. Той съдържаше всички тях в себе си. Което беше респектиращо. За тях.
Това беше позорният, развращаващ договор между посредствеността и нейната метафора, между лицемерието и неговата експлозия, между интелектуалната убогост и нейното олицетворение, между мутантите и тяхната еманация.
Иван остави писалката и отиде до прозореца. Само лозунгите на ГЕРБ върху мрачния силует на Министерството на истината осветяваха тъмната нощ
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Същите думи, обрамчили образа на Б.Б., бяха изписани върху монетите, учебниците, фасадите, знамената. Б.Б. те наблюдава, Б.Б. те дебне отвсякъде и навсякъде, гласът на Б.Б. те обгръща като лепкава слуз, не можеш да се измъкнеш,  нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа, но и това не е сигурно.
Зачуди се отново за кого води дневника. За бъдещето, за миналото, за някаква въображаема епоха? Дневникът ще бъде превърнат в пепел. Само Полицията на мисълта ще прочете какво е написал, преди да го изличи от живота и от паметта. Как можеш да се обръщаш към бъдещето, когато от теб няма да остане и следа?
Той беше самотен призрак, изричащ истина, която никой нямаше да чуе. Но докато продължаваше да я изрича, по някакъв необясним начин приемствеността не се прекъсваше. Паметта на човечеството се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си. Върна се и написа:

На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в страх и омраза — на времето, когато лъжата няма да бъде истина, робството – свобода, невежеството – сила; когато никой няма да може да заличи човека, историята и времето:

От епохата на лъжата и лицемерието, на двумислието и безсмислието, от епохата на Б.Б. — привет!
(край)


Няма коментари:

Публикуване на коментар