неделя, 16 януари 2011 г.

2039 - Част втора

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Част втора: Мислопрестъпление
Виждаше скъпото лице на майка си, крехка и ефирна, с топли бадемовидни очи, чуваше нейния дълбок и ласкав глас; виждаше баща си, висок и слаб, деликатен и присмехулен, с изумрудено зелен поглед, белокос, с вечната цигара; виждаше ги надвесени над книга или изправени пред икона... И после всичко изчезваше. Както изчезнаха те от живота. В един миг. Заедно с книгите, картините, иконите, приятелите, обичта...
Иван беше син на мислопрестъпници, на нечовеци, на неличности. Техните имена и лица, гласове и думи, мъдрост и достолепие, написаното и нарисуваното от тях, техните прозрения, техния живот, и спомена за тях – всичко това беше опозорено и омърсено, а после - заличено, изтрито, изтръгнато от паметта на времето.
Един ден ще заличат и него. Твърде дълго, подозрително дълго го търпяха.    
Иван рязко се обърна. Беше надянал маската на спокоен оптимизъм, особено препоръчителна за пред телекрана. Нямаше никаква храна освен парче пица, което пазеше за закуска. Взе бутилка безцветна течност с бял етикет, на който пишеше „30 ГОДИНИ ОТЛЕЖАЛА ПОБЕДА”, напълни чаената чаша, пое си дъх и отпи голяма глътка, като лекарство. Беше като удар с палка. Взе цигара от смачкания пакет с надпис „ПОБЕДА”. Цигарите бяха контрабандни, остри и воняха отвратително.
Извади стара автоматична писалка, шишенце с мастило и тетрадка с твърди корици. Телекранът в стаята беше разположен необичайно - от едната му страна имаше празна ниша. Седнал в дъното на нишата, Иван оставаше извън зрителния обсег на вечно будното, зорко око на правителствените шпиони. Можеше да бъде чут, но не можеше да бъде видян. Беше невидим.
На пръв поглед писалката беше някак невзрачна, черна, с надпис „Parker” на позлатения кант и позлатеното перо. Тайното съкровище на Иван. Не заради позлатата. Беше единственото, останало от баща му. Не беше вещ, беше спомен. Свидетелство. Доказателство за цял един живот.
Тетрадката беше необикновено красива. Такава гладка и мека хартия не беше произвеждана поне през последните 30 години. Купи я от един антиквариат за 5 герба. На тъмночервената корица със златисти букви беше изписана една дума – ДНЕВНИК.
Иван се канеше да започне дневник.
Това не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го откриеха, го очакваше смърт или най-малко 25 години тежък принудителен труд.
Това не беше незаконно, но беше престъпление. Защото всичко беше престъпление. Престъпление беше, че е купил тетрадката. Който купува тетрадка, значи е намислил да пише нещо в нея, а писането е престъпление. Щом е намислил да пише, значи мисли, а мисленето е престъпление. Престъпление беше, че е запазил писалката, вместо да я предаде за унищожение. Защото спомените бяха престъпление.  
Престъпник беше всеки, който стоеше с гръб към телекрана; който не слухтеше, не душеше и не доносничеше; който не истеризираше през Двеминутката на омразата, не демонстрираше необходимата доза свирепост към враговете, не излъчваше безгранична любов и преданост към Б.Б.; всеки, който знаеше такива еретични думи като „свобода”, „чест”, „справедливост”, „приятелство”, „морал”, „наука”, „вяра”, „Бог” – те бяха премахнати и заменени с една дума – мислопрестъпление. Което беше равно на смърт.     
Иван не посегна към компютъра. Защото чувстваше, че меката хартия заслужава по нея да се пише с истинска писалка. И защото никой отдавна не пишеше нищо на своя компютър, никой не изпращаше писма, никой нищо не търсеше в мрежата. Защото който търси, ще бъде намерен.
Иван отваряше електронната си поща само, за да бъде регистрирано, „където трябва”, че е прочел всички официални комюникета:
За „30-годишния непрестанен (задължително непрестанен) възход” към „сияйните (задължително сияйни) бъднини”; За „историческите (задължително исторически) успехи” на ГЕРБ, „извоювани под мъдрото (задължително мъдро) ръководство на Б.Б. – Великият Вожд и Учител на българския народ, всепризнат строител на новото време и верен продължител на своето велико дело”; За поредната рискована и успешна акция на Министерството на любовта срещу враговете и предателите; За километрите построени магистрали и повишеното благосъстояние (то се повишаваше до пълна изнемога); За предстоящите митинги, шествия, концерти и екзекуции в чест на 30-годишнината от величествената победа на ГЕРБ.
Този потоп се лееше денонощно от телекрана, затлачваше всяка пора на общественото битие и всяка мозъчна клетка, но всеки беше длъжен да изчете всичко още веднъж. Защото - ако не посетиш електронната си поща, ще те посети Полицията на мисълта.
В мрежата имаше богат избор – всеки можеше да се присъедини към различни групи: „Аз обичам Б.Б.”, „Аз обожавам Б.Б.”, „Готов съм да умра, за да живее Б.Б.”, „Б.Б. е Бог!” „Смърт на враговете и предателите!”, „Долу Тройната коалиция!”, „Въже за Престъпната банда!”, „Не щем наука, не щем изкуство!”, „Убий мислопрестъпника!” и прочее. Най-многобройни бяха три групи: „Бат`Бойко ще ви го начука, гадове мръсни!”, „Ти сънуваш ли Б.Б.?” и „Бдим!”.
Първата беше свърталище на политическата порнография, един словесен вертеп, една брутална садистично-канибалска вакханалия, една нестихваща оргия, от която се стелеше неудържимата воня на градски писоар.
Втората пръскаше еротични копнежи и мечтания по Б.Б. -  неоспоримия секссимвол, пълновластния мъжкар, необременен от „ентелегентщини” и други „педалски глезотии”, присъщи на враговете и предателите, тези „меки китки”, „гейове” и „педеруги”.
Третата преливаше от доноси за родители от деца, за деца от родители, за учители от ученици, за професори от студенти, за колеги от колеги, за съседи от съседи.
Никой не говореше по никакъв телефон и никой не изпращаше sms-и. Само получаваше sms-и – „В 17 ч. – митинг-клетва в подкрепа на Б.Б.”, „Двеминутката на омразата започва след 20 секунди”, „Напомняме за тържествената екзекуцията в сряда” и т.н.
Иван се поколеба за миг. Стомахът му се сви: начинанието беше съдбоносно. С дребни, тромави букви написа:

4 април 2039 година

Облегна се назад. Обзе го безпомощност. Не знаеше със сигурност дали годината е 2039-а. Беше почти уверен, че е на 39, а смяташе, че е роден през 2000-а, точно 9 години преди окончателната победа на ГЕРБ и възсияването на Б.Б. Но сега беше невъзможно да се определи която и да е дата или събитие. Той ли не го знаеше!? Неговата работа в Министерството на истината беше точно такава – да дописва, пренаписва, променя и подменя всеки факт, всяко събитие и всяка дата от историята, независимо дали събитието е отпреди 20 години или отпреди 20 минути. Защото лозунгът на ГЕРБ гласеше:
„КОЙТО КОНТРОЛИРА МИНАЛОТО, КОНТРОЛИРА БЪДЕЩЕТО; КОЙТО КОНТРОЛИРА НАСТОЯЩЕТО, КОНТРОЛИРА МИНАЛОТО”.
Но, каза си Иван, щом годината е посветена на 30-годишнината от неудържимия възход на ГЕРБ, значи наистина трябва да е 2039-а. Освен ако бяха минали не 30 години, а много повече? Колко повече? Или – по-малко? Колко по-малко? И ако е така, значи грандиозните чествания на славната 30-годишнина с безкрайните паради, шествия, митинги, химни, арести, икономии и екзекуции, е един театър, една измислица, една гигантска лъжа?! И ако е така, на колко години съм аз, изтръпна Иван. Какво е станало с моя живот?   
Все пак разполагаше с една „сламка” и се вкопчи в нея. На стената висеше като доказателство избеляла снимка – в утрото на своята величествена победа Б.Б. (с гипсиран глезен) е гушнал в яка прегръдка малко момче, което го гледа с искрена възхита, а Б.Б. великодушно му позволява да пипне неговия могъщ бицепс. Момчето беше Иван. Тази снимка гледаше право в телекрана. Беше я окачил като щит, макар илюзорен.
Изведнъж се уплаши, че е изгубил способността си да се изразява, че е забравил какво иска да каже. Цели седмици се беше готвил за този момент и не допускаше, че ще му липсва нещо друго освен смелост. Трябваше само да излее върху хартията нескончаемия мъчителен монолог, който от години изпълваше главата му до спръскване. Монологът беше секнал. Секундите отлитаха. После панически се хвърли да пише, без да съзнава напълно какво точно. Острият му, нервен почерк се разля безразборно по цялата страница, като най-напред изостави главните букви, а накрая точките:

4 април 2039 година. Снощи в киното. Само полицейски филми. Много хубав филм за ареста на един министър. Публиката се забавляваше, когато един прокурор просна някакъв министър на пода и започна да крещи „Долу! На колене! Ти си абсолютен престъпник!” министърът се гърчеше като червей камерата го снимаше като през снайпер и всички ръкопляскаха неистово когато чуха щракането на белезниците после полицията арестува четирима лекари-убийци на новородено полицаят крещеше „Какви сте вие, бе! Ще ви унищожа, ще ви сплета като свински черва! Бял ден няма ди видите!” публиката се смееше лудо когато съблякоха една лекарка тя плачеше от унижение зрителите ръкопляскаха а зад кадър Цв.Цв. викаше „Убийци! Убийци!” публиката викаше „Смърт! Смърт!” после арестуваха трима академици-терористи на преклонна възраст имаше кратък епизод от обесването на неколцина чиновници осъдени за корупция това екзалтира публиката и тя викаше още още... 

Иван спря да пише.
За кого започваше този дневник?
За мутантите?
На горния етаж бяха надули звука на телекрана, гърмеше чалга, редувана с химни за Министерството на любовта, за Полицията на мисълта и главно – за Б.Б. Всяка вечер мутантите се наливаха с „30 ГОДИНИ ОТЛЕЖАЛА ПОБЕДА”; ревяха възторжено „Е-ехей, нашата звезда! Няма втори като него нийде по света!”; друсаха хорце на последния суперхит „Сън сънува Ганка – колело без рамка”; и преминаваха решително към „Води ме в някоя квартална кръчма, и повръщай, и повръщай”...
За тях ли?
За тези, които се шпионираха взаимно, които изпадаха в любовен делириум към Б.Б. и в екстаз от верноподанически страх, които щяха да се напият в чест на неговия арест, и да изживеят истинско, първично, сексуално удоволствие от неговото опозоряване, унижение и унищожение? Защото само така, само по този начин получаваха душевен комфорт и потвърждение за своята значимост и правота. Тяхната омраза към другия беше дълбинна. За тях самото съществуване на всеки немутант беше обида и престъпление, предизвикваше в техните ослепени души животинска тревога, катастрофична паника, апокалиптичен ужас. Те имаха безпогрешен, животински инстинкт, незабавно разпознаваха различния, и го обявяваха за враг, предател и мислопрестъпник. Те жадуваха да видят смачкан, смазан и размазан всеки немутант. Това беше техният триумф.      
Или пишеше за бъдещето, за неродените?
Как можеше той да общува с бъдещето? То или ще е като настоящето и няма да се вслуша в него, или ще е различно и рискът му ще се обезсмисли. И кой беше той, че да говори на хората от бъдещето? Един фалшификатор на историята! Който всеки ден добавя нов щрих към ореола на Б.Б. – този съвършен, върховен, фатален апотеоз на мутантите, на тяхната бездуховна, безпаметна, цинична същност!  
Или за хората от миналото?
Те вече не можеха да го чуят. А толкова много въпроси имаше към тях!  Всъщност, въпросът беше само един:
Защо?  
Затвори тетрадката.
Сърцето му се преизпълни с гняв.
(следва)

Каре
Песнопойка
Химни в чест на Б.Б.

Как да те направя бройка,
бате Бойко бие без упойка....”

К` ъф си ти бе нямаш никакви комплекси
 ти просто нямаш дубликат
и к`ъф е тоя начин да си адски секси,
че чак на теб ме хваща яд...”

Е-ехей, нашата звезда!
Няма втори като него нийде по света!
Е-ехей, нашият герой!
Него цял народ го люби, а народа – той!

“Който Генерала мрази
 нашата полиция го гази...”

„Сън сънува Ганка – колело без рамка.
 Бойко я откара до централна гара –
гиздавата Ганка вече е мадамка...”

„Не щем наука, не щем изкуство!
Искаме яко да се надрусаме!
Нямаме чувства!
Ний сме изкуствени!”


Няма коментари:

Публикуване на коментар