неделя, 16 януари 2011 г.

2039 - Част пета

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Част пета: Защо?
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Още като дете реши, че ще бъде журналист. И стана журналист. За да променя света, да бъде жрец на думите, рицар на свободното слово. Беше готов сто пъти да умре за истината и за свободата на съвестта, ако ще да бъде заличен. Още не знаеше, че тази възможност – да бъде заличен – му е гарантирана.
Тогава един приятел на баща му, наричан Присмехулника, попари неговия ентусиазъм с ехидна реч:
Свободата на словото – ах, каква архаика! – няма нищо общо нито със словото, нито със свободата. А само и единствено с интереса, славата и благоденствието на божествения Б.Б. Свободата на словото се измерва с дължината на един синджир – на единия край си впримчен ти, другия е в ръцете на Б.Б. Този синджир е сплав от властолюбие, егоизъм, коварство, безграмотност, невежество, мнителност, лицемерие, плюс хищния нрав на мутра.
Мило дете! Ако не станеш вярното зло куче на Б.Б., негов роб, негов незаменим домашен любимец, негова скъпоценна брошка, негова гувернантка и сластна куртизанка - сърди се на себе си! Помни! Истината е лъжа и лъжата е истина. Твоето оръжие е неистината, полуистината, интрижката, инсинуацийката, манипулацийката, откровената лъжа и кристално чистата клевета. И скандалът! Ах, скандалът! Ако няма интрига – пусни я като змия! Ако няма скандал – създай го! И след него – нов, още по-пищен, още по-вкусен, още по-сочен! Мутантите обичат да живеят от скандал в скандал и от сеир в сеир! Туй им дай на простофилите и ще бъдеш звезда! Но никога – никога! – не оставяй и най-минималната възможност да проумеят какво им се случва! Лъжи смело, самоотвержено и артистично! На лъжата краката били къси! Ха-ха! Докато истината си обуе ботушите, лъжата обикаля света сто пъти!
Клеветата побеждава светкавично и мълниеносно. Сей лъжи и интриги, за да жънеш почести и слава! Колкото е по-очевидна една истина, толкова по-малко й вярват. Колкото е по-грандиозна една лъжа, колкото е по-гнусна и отвратителна една клевета, толкова по-безусловно я прегръщат. Няма по-сладка и по-лесна победа от тази – да смажеш една благородна личност! Опиши това чудовище, както му се пада. Наречи го мерзък подлец и гнусен плужек, изобличи го като мислопрестъпник, заговорник и терорист! Смажи го! Ама имал достойнство, имал чест, имал талант, съвест и други лигавщини! Още по-зле за него! Неговият позор е твоята слава, неговата поругана чест е твоят трофей, неговият заличен живот е твоят триумф!
И не бой се, че днес ще пишеш обратното на това, което си писал  вчера, защото утре ще пишеш обратното на това, което пишеш днес. Учи се от Вожда и Учителя Б.Б.! Ако не искаш да те изличат!”...
След месец изличиха Присмехулника. Въпреки неговата предупредителна тирада Иван не се отказа от журналистиката. Но понеже беше духовно непригоден за домашен любимец или куртизанка на властта, преместиха го в Архива. И сега беше фалшификатор на времето, цензор на историята.
Иван си обичаше работата. Защото можеше да чете старите вестници (ако вече не бяха актуализирани), да възстановява събития, да сглобява времето и да проследява пътя на лъжата.  
Фалшифицираше миналото и настоящето, преправяше статии, речи, официални информации, телевизионни предавания, филми, фотографии, пиеси, книги, и главно - интервюта, обещания и прогнози на Б.Б., както и всичко, писано за Б.Б., особено отпреди 30-40 години. Заличаваше събития, подменяше факти, украсяваше думите на Б.Б. Така всяка прогноза на Б.Б. се оказваше безпогрешна и никой не можеше да опровергае Б.Б. и неговите несбъднати пророчества.
Никой не знаеше построена ли е атомната централа или не. Иван беше актуализирал стотици пъти изявления на Б.Б., като непрекъснато заменяше думите „ще строим” и „няма да строим”. Оня ден централата беше „гьол, в който Тройната коалиция искаше да удави българите като слепи котета”, вчера – „гьол, в който удавихме Тройната коалиция като слепи котета”, какво щеше да е утре – никой не знаеше. Дори Б.Б. Според старите вестници за последните 30 години Б.Б. беше открил централата поне 13 пъти с думите „централа-красавица, която аз построих”. И вестниците преливаха от възторжени репортажи за още по-възторжени митинги - многохилядни и благодарствени. Същите вестниците преливаха и от обратните репортажи – за многохилядни митинги срещу централата, които от протестни прерастваха в благодарствени след заклинанието на Б.Б. „няма да строим”. Тези „дребни” разминавания трябваше да коригира Иван. Но едно беше сигурно и очевидно – имаше режим на тока вече 30 години.
Само докато подменяше данните на Министерството на изобилието не изпитваше угнетяващото чувство, че е фалшификатор. Просто заменяше една лъжа с друга, една мистификация с друга.
Най-забележителните метаморфози и преображения се отнасяха за легендарната личност на Б.Б. Неговите подвизи се изместваха все по-назад във времето, докато накрая се простряха до Средновековието. Беше невъзможно да се установи кое в легендата е истина и кое – измислица.
Легендата се дописваше и пренаписваше непрекъснато. Според официалната биография, още в 90-те години на миналия век Б.Б. повел героичната нелегална борба срещу Тройната коалиция (която по това време  не е съществувала, но да не издребняваме), командвал с вещина и самоотверженост своите невидими отряди, въоржени с бухалки, боксове и вериги; тези освободители от мрачния гнет били обект на жестоко преследване и по принуда обитавали всякакви мазета, сутерени и подземия; тази подземна империя и нейната подземна армия имали своите строги закони, изковани от храбрия вожд Б.Б. Героичните обитатели на подземния свят въздавали справедливост, закриляли бедните и слабите, всявали ужас сред грабители и мошениците, респектирали въоръжените до зъби бойни отряди на властта. Тройната коалиция (несъществуваща, но к`во от т`ва) ги нарекла презрително „мутри”, за да провокира омраза и страх сред народа, обаче народът ги възпял като спасители и благодетели народни, увековечил ги в дивни народни песни и умотворения, наречени „чалга”, дарил им своята обич и възхита, и най-сетне дошъл дългоочакваният, щастливият миг - народът получил своето пълно удовлетворение, когато Б.Б., водачът на презираните някога мутри се възцарил за вечни времена, а държавата се сдобила със своя пазител и закрилник.

Случваха се и странни неща. Едни древни песнопения се държаха като  полтъргайсти – Иван ги изличаваше, а те току изскачаха отново и отново от нищото:

Той разтвори
 не прозореца -
 а кръгозора.
Сила?
Безстрашие?/
порив на дързък човек?
Обич, преляла направо в дела и хора?
Луда прегръдка с двайсет и първия век?...”

Бъди ни жив и здрав! И век да мине,
води ни към простори неоткрити!
Ти, верен навигатор и строител
на древната ни българска Родина!...”

Боя се да не накърня със щрих излишен
неповторимостта ти
в нечие сърце.
Боя се да не си възвишен
и да не си обикновен.
Да бъдеш среден ти не можеш...”

И невъзможното
стана възможно и земно.
Как го постигна...
Как завладяваше
мисли, сърца и време?
Как бе запалил
изгрев от болния здрач?
Всяка човешка болка
съня му опари,
всяко сражение с мрака
му стана съдба.
Пътят напред е безкраен -
и славен, и ярък.
Полети. Бдение нощно.
Горене.
Борба.

До днес не те е постигнал
нито ваятел, нито поет.
Теб е трудно да те рисуват,
защото си постоянно движение.
Спрян дори и за миг,
ставаш друг и различен.

Човешки прост, достоен и сърдечен,
и строг, и весел, а и младолик,
той идва с нас да бъде тази вечер,
защото ние сме до него всеки миг!
Какво е пълководец без писател?
Какво е вожд народен без поет?..
Но и поет без своя вожд народен
не е ли сам в жестокия ни век?
Писателят не е ли вик безплоден
без пълководец като нашия човек?...”

„Другарю Живков! Исках да Ви скрия
в дълбокото сърце на моя стих.
Но мина четвърт век. И ще открия,
че все заради култове Ви крих...”

„В тебе има нещо от ЛЕВСКИ.
В тебе има нещо от БОТЕВ.
И сърцето ми ръкоплеска
в името на Живота!”

„Народа – шибан-недошибан,
Некачествен и кофти мат`риал.
Държавичката ни – шибалник,
Историята – шибана и тя...”

Така някога трубадурите бяха възпявали идеала на Б.Б. Единственото изключение беше последният куплет – от по-ново време, с неизвестен автор.
Имаше и забавни истории  - като „Историята за прасе и колело”, както я наричаше Иван. Като бил малък, Б.Б. все искал да кара колелото на сестра си, което било зелено, дамско и без рамка. „Но понеже аз имам рамка (казва Б.Б. и прави многозначителна пауза).... Сиреч аз мога, ако искам, да си повозя някой на рамката... И доста возих!”. Следват бурни овации, телевизионните водещи се търкалят по пода на студиото.
И тук внезапно се намесва прасето – сърцераздирателен сюжет за тежкото, мизерно детство на народния герой, който хранел едно прасе. „Милият, тежеше му много. Малък беше. Но на рамката на колелото носеше допълнителна храна на прасенцето”, казва сестрата на всенародния любимец.
Преди седмица Иван трябваше да разреши неразрешимата дилема: имало ли е колелото рамка, нямало ли е, и кого (какво) е возил Б.Б. на рамката (и на коя по-точно) – знойни девойки, помия за прасето или самото прасе? Задача творческа и отговорна. Все пак тази история беше извор на вдъхновение за толкова много придворни творци – от скулптурната композиция на всяка детска площадка, до любимия хит „Сън сънува Ганка – колело без рамка”. Като едва се сдържаше да не прихне (добре, че избухна в кашлица), Иван измисли – замени „рамка” с „хипотенуза”. Не се римуваше с „Ганка”, но пък имаше толкова други рими и бъдещи вдъхновения – „блуза”, „буза”, „вендуза”, „дюза”, „муза”, „мерлуза”, „медуза”, „нахлузя”, „охлузя”, „тътрузя”, „сконфузя”, „контузя”, „Сиракуза”, „Лампедуза”, „Карузо” (последните три не ставаха, щото никой не знаеше какво означават). Даже съчини текст за песен:

„На моята хипотенуза
ще те повозя, скъпа музо!
Махни я тая синя блуза
и няма аз те контузя”.
Припев: „На-а-а хипо-те-ну-за-та!”...

Най-забележителният резултат от тази негова шегичка беше, че се роди истински нов хит, който сега тресеше тавана над главата му. 
Иван допълваше, подменяше и пренаписваше биографии на реални лица. Позорящите факти се превръщаха в подвизи, почтеността – в предателство, достойнството - в престъпление. Според указанията. Понякога създаваше въображаем, несъществуващ човек  – като положителен или назидателен пример, идеален гражданин (даже му „връчваше” орден) или разобличен вредител (с описание на неговата екзекуция). И този измислен персонаж заживяваше свой живот в миналото. Завинаги или до следващата актуализация. 
Най-мъчителна беше заповедта да заличи някого като неличност, да изтрие неговото име, да унищожи живота му и всяка следа, по която може да бъде открит. Изтръпна, когато вчера му възложиха да изличи като неличност човек, когото помнеше от детството си, който идваше в техния дом, беше приятел с неговите родители, Иван седеше на коляното му и вдишваше аромата на неговата лула. Беше някак магичен, с вече побеляла брада, имаше дълбок баритон, и изговаряше онези вълшебни, прекрасни, еретични думи: „свобода”, „чест”, „познание”, „истина”, „обич”, „приятелство”, „достойнство”. Иван трябваше да заличи своя учител. Без остатък. Всичко – есета, новели, книги.
Спаси го Двеминутката на омразата, а после всички бяха призовани на благодарствен митинг. Като никога Иван тръгна с радост. Иначе изпитваше отвращение от огромното тълповидно същество, което се наливаше с 30 ГОДИНИ ОТЛЕЖАЛА ПОБЕДА, викаше „Смърт!” и скандираше в екстаз името на Б.Б. Така заличаването остана за утре. Всъщност – за днес.
Горе младите мутанти продължаваха да подскачат и да крещят „Беж! Беж! Беж!” и „На-а-а хипо-те-ну-за-та!”.
През цялото време, докато ровеше старите вестници, Иван търсеше отговор на въпроса – ЗАЩО?
Защо хората преди 30 години бяха допуснали с техния живот да се рзпорежда един тип, разяден от самолюбие, егоцентризъм, похотлива жестокост и сладострастна отмъстителност? Какъв беше този позорен, перверзен договор между оглупялото общество и славолюбието на един параноичен, маниакален субект, арогантен и невежествен, който живееше от омраза, хранеше се с омраза, произвеждаше омраза и подозрение, страх и лъжа? С какво този виртуоз на интригата беше съблазнил хората отпреди 30 години, как ги беше прелъстил, за да ги подчини и владее? Защо бяха приели и приемаха с безропотен възторг да ги унижава, да ги мачка, да ги презира – откровено и публично? Защо бяха решили, че „ще ги оправи” тъкмо тази сакрална, извратена генно-модифицирана кръстоска между подземието и върха, между бандита и самозвания шериф, между криминалната героика и овластеното блудство със закона?
 Може би в началото Б.Б. е бил някак симпатичен, сексапилен като попзвезда. Един лукав селски тарикат с перфектен опорно-двигателен апарат и никакво мисловно устройство. Един крайградски гамен, облъхнат от мафиотска романтика. Един патологичен поп-фол-нарцис, дарен с бруталния чар на простотията. Един маргинал-простолюд, разположен удобно в углавния мизанцен на времето. Една комбинация от лумпенска самонадеяност и интелектуална импотентност. Един шедьовър на чалгата. Един разгул на амбициозното бездарие. Един триумф на жадното за диктатор общество. Един апотеоз на френетичната омраза към интелекта. Едно мечтано пиршество за неприличните вълнения на журналистиката, доказала своята трогателна, безогледна способност да слугува, мърсува и проституира. Една сбъдната магия. Един словесен потоп, новините за който трябва да бъдат в рубриката „Бюлетин за нивото на река Дунав в сантиметри”… 
 Не, Б.Б. не беше природно явление. Чрез него мутантите получиха това, което си пожелаха.      Преди 30 години Б.Б. беше подарил на целокупното мутантство една величествена измама – че те, мутантите, управляват чрез него, чрез Б.Б., докато живеят на пресекулки, поради страх от Б.Б. и Полицията на мисълта. Клетите мутанти не разумяваха (вече 30 години!), че Б.Б. управлява чрез тях, чрез техните самоизмами, чрез тяхната органическа непоносимост към всеки, който може и знае, чрез тяхното доброволно самоунижение, чрез тяхната еротична преданост, чрез тяхната обездухотворена същност...
За него те бяха инструменти, неодушевени предмети, в краен случай – слаби, безпомощни същества, които той ту навикваше, ту пощипваше и потупваше насърчително. Той си играеше с тях, подиграваше се, издевателстваше и се гавреше, а те се кискаха – щастливи, че ги е забелязал. За тях неговото презрение беше признание.  
Той съществуваше чрез тях, те – чрез него.
Той управляваше чрез тях, те се осъществяваха чрез него.
Той – това бяха те. Той съдържаше всички тях в себе си. Което беше респектиращо. За тях.
Това беше позорният, развращаващ договор между посредствеността и нейната метафора, между лицемерието и неговата експлозия, между интелектуалната убогост и нейното олицетворение, между мутантите и тяхната еманация.
Иван остави писалката и отиде до прозореца. Само лозунгите на ГЕРБ върху мрачния силует на Министерството на истината осветяваха тъмната нощ
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Същите думи, обрамчили образа на Б.Б., бяха изписани върху монетите, учебниците, фасадите, знамената. Б.Б. те наблюдава, Б.Б. те дебне отвсякъде и навсякъде, гласът на Б.Б. те обгръща като лепкава слуз, не можеш да се измъкнеш,  нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа, но и това не е сигурно.
Зачуди се отново за кого води дневника. За бъдещето, за миналото, за някаква въображаема епоха? Дневникът ще бъде превърнат в пепел. Само Полицията на мисълта ще прочете какво е написал, преди да го изличи от живота и от паметта. Как можеш да се обръщаш към бъдещето, когато от теб няма да остане и следа?
Той беше самотен призрак, изричащ истина, която никой нямаше да чуе. Но докато продължаваше да я изрича, по някакъв необясним начин приемствеността не се прекъсваше. Паметта на човечеството се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си. Върна се и написа:

На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в страх и омраза — на времето, когато лъжата няма да бъде истина, робството – свобода, невежеството – сила; когато никой няма да може да заличи човека, историята и времето:

От епохата на лъжата и лицемерието, на двумислието и безсмислието, от епохата на Б.Б. — привет!
(край)


2039 - Част четвърта

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Част четвърта: Мутантите
В момента, когато хващаше дръжката на вратата, Иван забеляза, че е оставил дневника си отворен на масата. Целият беше изписан с

ДОЛУ Б.Б.”

и буквите бяха толкова едри, че се разчитаха от другия край на стаята. Беше извършил невъобразима глупост.
Пое дълбоко дъх и отвори вратата. Обля го топла вълна на облекчение. Отвън стоеше невзрачна, смазана женица с рядка коса и сбръчкано лице.
Беше г-жа Колева, съпругата на мутанта от съседния апартамент. Кухненската мивка пак се беше запушила.
Жилищният дом „Победа ГЕРБ“ беше стар, строен някъде към 1987 г. и се рушеше. Мазилката се лющеше, тръбите се пукаха, покривът течеше, парното едва мъждукаше, ако изобщо го включваха.
Апартаментът на Колеви беше по-голям, но също толкова мизерен. Всичко изглеждаше очукано и изпомачкано. Навсякъде се търкаляха стикове за хокей, боксьорски ръкавици, футболни топки, подгизнали от пот шорти, екипи за самбо и карате. По стените - знамена на Младежи ГЕРБ и Спортисти ГЕРБ, плакати на Б.Б. в спортен екип и в цял ръст. И тук се носеше мирисът на кисело зеле, но пропит с острата воня на пот — потта на мутанта Колев, маниак на всякакви видове спорт, партиен отговорник на входа, дребен служител в Министерството на истината.
Мутантът беше пълен, но енергичен, отчайващо глупав и преливащ от идиотски ентусиазъм - един от онези безрезервно предани кретени, от които зависеше могъществото на ГЕРБ. Заемаше нисък пост, за който интелигентност не се изискваше, но беше водеща фигура в спортния и във всевъзможни други комитети, които организираха колективни излети, спонтанни манифестации, кампании за икономии и всякакви доброволни акции.
Където и да отидеше, го следваше непоносима воня на пот - свидетелство и доказателство за напрегнатия му живот на верноподаник. В разгара на подготовката за Седмицата на омразата мутантът се беше амбицирал да смае всички, пък и добро впечатление да произведе, и от жилищен дом „Победа ГЕРБ” да се развеят 400 знамена.
Тъкмо Иван отпуши умивалника и се разнесе дивашки глас:
- Горе ръцете!
Ячко деветгодишно момче го заплашваше с автоматичен пистолет играчка, а сестричката му, две години по-малка, размахваше пръчка. Иван вдигна ръце някак боязливо — момчето се държеше толкова застрашително, че не приличаше съвсем на игра.
- Предател! - крещеше момчето. - Мислопрестъпник! Шпионин на Престъпната банда!
Децата скачаха около него и крещяхаМислопрестъпник!“ и „Предател!“. Беше зловещо, като играта на вълчета, които щом пораснат ще се нахвърлят върху хората. В очите на момчето прозираше премерена жестокост, съвсем очевидното желание да удари или ритне Иван и съзнанието, че скоро ще е достатъчно голям, за да го направи. Добре, че пистолетът в ръката му не е истински, каза си Иван.
- Толкова са шумни - каза смутено майката. - Ядосват се, че не могат да видят обесването на живо. Прекалено съм заета, за да ги заведа, а Колев няма да се върне от работа навреме.
- Защо да не видим обесването? - крещеше момчето с пълен глас.
- Искам да видя обесването! Искам да видя обесването! - подскачаше момиченцето.
- Ще го гледате на телекрана – промълви г-жа Колева.
Тази вечер на стадиона щяха да бесят агенти на „Престъпната банда”, обвинени в саботаж и заловени лично от Б.Б. Бесенето ставаше веднъж месечно. Беше опияняващо зрелище и винаги завършваше с грандиозен концерт на знойните фолк-диви и пищни чалга-мадони. Децата вечно вдигаха врява да ги водят.
Безпомощният ужас върху сивото лице на майката го поразяваше. С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Иван. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност.
ГЕРБ превръщаше децата в неудържими, безграмотни, свирепи зверчета. Те боготворяха ГЕРБ и Б.Б.:
Парадите, знамената, униформите, походите по стъпките на Б.Б., излетите до историческите места, свързани с Б.Б., посещенията в Дома-музей в Банкя и особено – в Музея на великата мутренска съпротива, рапортите и клетвите за вярност пред паметниците на Б.Б., химните (особено „За теб, Б.Б.!”, „Най обичаме да мразим!”, „Шут в муцуната!”, „Да вдигнем хиляди бесилки!”, „Искам да съм мутра!”, „Б.Б., размажи ги!”, „Елегия за прасето Боко”, както и класическите хитове „Небесна лъчезария”, „Б.Б., дай газ!”, „Б.Б., ти си пич”, „Б.Б. суперсвръхгерой”, „Б.Б прави вятър”), ученията с пожарникарски шлангове, снимки с пра-пра-пра-правнука на кучето Борко, скандирането, долнопробната, жизнеутвърждаваща чалга, обожествяването на Б.Б. - за децата всичко това беше славна игра.
Цялата им детска жестокост се насочваше срещу враговете на ГЕРБ и Б.Б., срещу предателите, вредителите, саботьорите, мислопрестъпниците. Хората се страхуваха от собствените си деца. И с пълно основание - не минаваше седмица, без по телекрана да покажат хвалебствен репортаж за някакъв малък подслушвач доносник, предал родителите си на Полицията на мисълта.
Това не бяха обикновени деца. Това бяха необикновените деца на ГЕРБ. Това бяха мутантите на ГЕРБ.
Те не знаеха нищо. И не трябваше да знаят. Не помнеха нищо. И не трябваше да помнят. Не четяха нищо. И не трябваше да четат. Не мислеха. И не трябваше да мислят. Не разсъждаваха. И не трябваше да разсъждават.
Първото, което научаваха, беше да мразят враговете, да боготворят Б.Б., да се страхуват от него и да се подчиняват.
От тях се искаше да сричат, да си напишат имената с не повече от 5 грешки, да членуват в Деца-ГЕРБ, Ученици-ГЕРБ и Младежи-ГЕРБ, да бъдат предани на ГЕРБ и Б.Б. до смърт и след това; да ненавиждат предателите и враговете, да ги разпознават безпогрешно и да ги залавят; да дебнат, да слухтят, да душат и да доносничат - за родители, учители, приятели, съседи, познати и непознати; да знаят наизуст биографията на Б.Б., речите на Б.Б. и химните в негова чест и прослава.
Те светкавично разконспирираха като предател и враг всеки, който твърдеше, че азбуката е създадена не от Б.Б. и Цв.Цв.; че 2 плюс 2 не е колкото каже Б.Б.; че в романа „Под игото” главният герой не се казва Бойко Огнеборец; че Б.Б. не означава „Благодарим ти, Боже!”; че „мутра” не е комплимент, нито пример за подражание, нито олицетворение на борбата за справедливост.
„Какво ще стане с тези деца?”, помисли Иван и ужас го изпълни.
Ще стане това, което вече беше станало с всичките 30 гимназиални випуска през всичките 30 години. Ще се превърнат в изрядни поданици - послушни, покорни, безмозъчни, безпаметни, безграмотни, безкултурни, неуки, невежествени, първични, жестоки, свирепи, цинични, вулгарни поданици – армия от фанатични примитиви, пластилинова орда от безсърдечни примати.
Ще друсат чалга, ще се наливат с долнопробна ракия, ще крещят като хипнотизирани, ще се хилотят гръмко на дебелашките майтапи на Б.Б. и ще го аплодират умилени, ще лежат пред телекрана с бутилка в ръка, поласкани и превъзбудени от възможността да бъдат съдии в зловещото шоу „Гражданска присъда” и с една сладостна, похотлива жестокост ще изпращат на смърт всеки, който се различава от тях, после ще си купят билети за деня на екзекуцията, ще отидат на грандиозния концерт след екзекуцията, ще пеят в захлас „Не щем наука, не щем изкуство!”, после пътьом ще пребият до смърт първия случаен минувач, само защото гипсираните им мозъци ще „разпознаят” в него коварен „ентелегент”-терорист, после ще се завлекат до вкъщи, за да си допият...
После... После ще забравят.  
Най-изрядните от тях ще работят в Полицията на мисълта. Малцина ще  се доближат до елита, но никога няма да станат част от него, въпреки (или заради) своята всеотдайност. Иван ги виждаше всеки ден – тантурести, затлъстели, отблъскващи, някаква бръмбаровидна порода с бързи, плашливи движения, налети, непроницаеми лица, малки, лъстиви оченца и трескави, подозрителни погледи - професионални доносници, живеещи в непрестанен ужас да не изпаднат в мислопрестъпен грях, или – още по-лошо - да не изтърват някой мислопрестъпник.
В елита ще бъдат допуснати само единици. Вълци-единаци, прелъстителни хищници, свирепи съблазнители, овладели до съвършенство двумислието, минотаври в лабиринта на двумисълта. За да бъдеш в елита, се изискваше да знаеш и да не знаеш. Едновременно.  Да изговаряш искрено грижливо построени лъжи. Да защитаваш едновременно две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях, без да си сигурен (и без да те интересува!) кое от двете е истина. Да отричаш морала и да твърдиш, че си образец на морала. Да убиваш свободата и да твърдиш, че си готов да умреш за нея. Да се кичиш с научни титли и да унищожаваш науката. Да ухажваш народа и да го презираш. Да бъдеш самият закон и неговия антипод. Да словоблудстваш на тема „демокрация” и да я изнасилваш. Да притежаваш явната и тайната власт, видимата и невидимата. Да олицетворяваш държавата и нейното отрицание. Да забравиш това, което ти е неизгодно днес, да го възкресиш, когато ти е необходимо, за да го погребеш, когато отново ти се стори неудобно.
Това щеше да стане с децата.
„А какво ще стане с нас, с държавата?”, помисли Иван. И разбра колко нелеп е този въпрос. „Каква държава? Коя държава?”...             
Когато се прибра, по телекрана говорител съобщаваше сладострастно часа на предстоящото юбилейно обесване. После прозвуча тръбен зов, чист и звучен, и на телекрана възсия Б.Б. собственолично:
- Внимание! Току-що завърши успешно поредната съвместна операция на Министерството на любовта и Полицият на мисълта. Органите на сигурността заловиха организирана престъпна група, която в грубо нарушение на закона в продължение на три месеца се събирала нелегално, за да чете книги...  
Лоши новини. След всяко подобно тържествено съобщение идваше друго - че поради кризата от понеделник парното поскъпва, че поради кризата режимът на тока се удължава, че поради кризата...
Няма криза - просто държат хората в подчинение,
написа Иван.
В този момент гръмна маршът „За теб, Б.Б.!”. Трябваше да се изправи и да застане мирно. Иван не помръдна. В нишата беше невидим. Нахвърли още две изречения:

Свобода е свободата да кажеш, че 2 и 2 е 4, водата е мокра, а Земята е кръгла. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Долу на улицата вятърът развяваше скъсания плакат и думата ГЕРБ ту се появяваше, ту се скриваше. ГЕРБ. Свещените принципи на ГЕРБ. Двумисъл, променливост на миналото. Б.Б. като самоценност. Беше сам, миналото беше мъртво, бъдещето — немислимо. Каква гаранция имаше той, че дори едно-единствено човешко същество, живеещо сега, е на негова страна? И можеше ли да узнае дали властта на ГЕРБ ще бъде вечна? И наистина ли е 2039-а?
Вместо отговор пред погледа му се откроиха трите лозунга на ГЕРБ върху бялата фасада на Министерството на истината:
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Минаваше полунощ. Телекранът бълваше ентусиазъм. От лудия купон на горния етаж таванът вибрираше и сипеше мазилка. Никой не смееше да гъкне – активистите на Младежи-ГЕРБ тресяха целия блок, подскачаха и крещяха с всичка сила припева на най-новия хит: „С голо дупе таралеж – беж! беж! беж!”.
Трябваше да стане в 5 и 15, да се изправи пред телекрана, за да го видят, и под властния поглед на мускулеста инструкторка да изпълни всички упражнения от утринната гимнастика. В 7 трябваше да е в Министерството на истината.
(следва)

Каре
Из христоматията по българска литература
Задължително четиво

Държавата тясна за тази душа е.
Той пое я вече и кой не се покае,
За живот разгулен в греховния мир,
От сега да търси някой манастир
Че инак го чакат години затвор
и ще гние там и ще стане тор.
Генералска фуражка на тази глава
не стига му вече - той гони небеса
и когато на Дондуков вдигне си гласа -
химн да пеят богу, да получат раят,
и от умиление всички тука да ридаят
да проклинат бившия, живот нетърпим.
да се вричат само в идола любим...
Всички да знаят, че небесний рай
ей така изглежда – всеки да го знай,
че Toзи човек ни повежда  нататък,
че Той е избрал пътят най-кратък,...
и с проронени думи равни на канон
той ще отклине на всеки наш стон;
че ближний ни има нужда не от хляб,
а от разобличен бизнесмен и сатрап.
Знае Той още, кат’ овчарят същ
дет’ с овце живее, на пек и на дъжд,
и ние ще му ближем дълго ръцете,
и ще му целуваме даже и нозете,...
И генерал беше, после беше кмет
Гонеше убийци, събираше смет,
носеше съзнанье, крепост, светлина
на журналисти слепи в робската страна....
Говореше често за карате и борба,
кат' за доскорошна блажена веселба,
и как е станал, толкова известен;
и, че всъщност само той с нас е честен,
че той е призван за подвига свят;
всякой журналист стана му брат....
Той беше скиталец и кат дете прост,
но не беше чак отшелник на пост...
Престъпници и политици познати му бяха;
всичките институции крака му видяха,
телевизията знаеше неговия глас,
и вестниците знаеха и на всеки час
вратата им за него отворена беше.
Интервюта даваше, даже докат' спеше.
Ходеше навъсен, с другари обграден
Всеки ден копка, откриване през ден,
Спортна площадка, или пък метро,
Скърцаше край него медийно перо.
Днес в някое село, утре в някой град
със сладките приказки лекуваше глад...
а той - строг, як, сериозен и с вид уморен,
интервюта дава и тъй ден след ден!
Той беше безстрашлив. Той беше готов
С Доган да закуси - варен или суров
да смачка Станишев даже и Симона
главите им да реже бавно с триона....
От погледа му мрачен всички се бояха,
избиратели прости светец го зовяха
по телевизия, радио и на други места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово справедливо и властно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
И семето чудно падаше в сърцата,
Защото отдавна жадуваха разплата.


2039 - Част трета

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Част трета: Омразата
Омраза. Това беше идеологията на ГЕРБ. Омраза. Страх. Подлост. Лицемерие. Мъст. Подчинение. Параноя. Масово следене, слухтене, душене и доносничество. Това беше политиката на ГЕРБ.
Обект на тази първобитна омраза бяха „Престъпната банда” и всички, наричани презрително „Ентелегенти”.  
Всеки ден към 11 ч. в Архивния отдел изнасяха столове и ги подреждаха в средата на фоайето срещу телекрана за Двеминутката на омразата. Вчера пред Иван седна дребната сламеноруса жена от неговия отдел, а зад него – самоуверено момиче с тъмна коса. Момичето работеше в Отдела за художествена литература. Беше я виждал да носи гаечен ключ в омазнените си ръце — беше техник и обслужваше някоя от машините за писане на романи. Имаше луничаво лице и бързи атлетични движения, носеше емблемата на Младежи-ГЕРБ. Жените бяха най-ревностните последователи на Б.Б., те попиваха лозунгите, шпионираха доброволно и надушваха всичко неправоверно.
От телекрана гръмна отвратителен, стържещ говор като от чудовищна несмазана машина. Шум, който те кара да стискаш зъби. Омразата беше започнала.
Както обикновено се появиха типовете от „Престъпната банда” и техните слуги. Публиката задюдюка. Дребната сламеноруса жена изписка от страх и отвращение щом видя народните врагове. Това бяха виновниците за бушуващата вече 30 години криза, която тресеше страната въпреки титаничните усилия на Б.Б. Това бяха гадовете, наглеците, престъпниците, които оплюскаха и опоскаха народната пара, грабителите, разбойниците, вещиците, лъжците, измамниците народни, крадците, които окрадоха държавата, тези вероломни бандити, тези коварни саботьори срещу всяко благородно начинание на Великия вожд Б.Б.
Според някои тези презрени субекти бяха напуснали страната като плъшоци, според други отдавна бяха екзекутирни, но всеки знаеше, че  именно „Престъпната банда” носи цялата вина за кризата, която ставаше все по-дълбока и заплашваше да погълне държавата като една Марианска бездна.
От екрана „Престъпната банда” и техните слуги – писатели, поети, учени, журналисти и всякакви подобни изроди, изчадия, нечовеци и неличности изричаха обичайните си злобни нападки срещу доктрината на ГЕРБ, срещу свещените закони на ГЕРБ, срещу божествената личност на Б.Б., което извикваше ярост във всяка верноподаническа душа. Нападките бяха преувеличени и злостни, но достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не така трезвомислещи като него, могат да се подведат.
Тези престъпници ругаеха Б.Б., скверняха неговото кристално име, оспорваха и отричаха неговата еднолична, абсолютна, безразделна власт, разобличаваха диктатурата на ГЕРБ, проповядваха свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, настояваха за възстановяване на конституцията, на парламентарното управление, дърдореха за разделение на властите, ломотеха за демокрация, пищяха за права на човека и други подобни дивотии и глезотии, ронеха лицемерни сълзи за погубената наука, за поруганата духовност, хленчеха за някакво си изкуство, мрънкаха за някаква си култура...
Всяка тяхна дума беше мислопрестъпление.
Още през първите трийсет секунди от омразата хората започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Видът и дори мисълта за „Престъпната банда” и нейните хрантутници автоматично предизвикваха погнуса и ярост. Тия „Ентелегенти” бяха постоянен, неизменен обект на дива омраза и ненавист – така мизерията ставаше още по-остра и непоносима, но пък всеобщия ужас от Полицията на мисълта придобиваше особена ведрост, внушаваше сигурност и спокойствие.
Но въпреки че всички мразеха и презираха „Престъпната банда”, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, телекрани и вестници Б.Б. отхвърляше, разобличаваше, осмиваше, разбиваше на пух и прах нейните теории като жалка глупост, тъпащина, лъжа и лицемерие, каквито и бяха — въпреки всичко това влиянието на „Бандата” не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без Полицията на мисълта да не разобличи шпиони, вредители и саботьори, действащи под нейно ръководство. Тя командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници и терористи, с едната цел - да унищожи Б.Б. и държавата.
През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила. Дребната сламеноруса жена бе порозовяла от гняв. „Свине! Свине! Свине!”, крещеше тъмнокосото момиче. „Гадове! Уроди! Изроди! Предатели! Педали! Майкопродавци! Боклуци! Измет! Сган! Дебили! Дегенерати!”, крещяха всички.
В някакъв момент на проблясък Иван установи, че и той крещи с другите и яростно рита по краката на стола. Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив - че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, да измъчваш, да разбиваш лица, да мачкаш и да тъпчеш.
Но омразата беше като пожар и лесно можеше да бъде прехвърлена от един обект на друг. Така в един миг омразата на Иван изобщо не беше насочена към „Престъпната банда”, а напротив, към Б.Б., Цв.Цв., ГЕРБ и Полицията на мисълта, и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотните, осмивани еретици, единствените пазители на истината и на здравия разум в свят от лъжи.
В следващия миг Иван се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за „Бандата”, му звучеше вярно. В такива моменти тайната му ненавист към Б.Б. се превръщаше в обожание, струваше му се, че Б.Б. се извисява като непобедим, безстрашен защитник, като скала срещу заговорническите орди, способни само с думите си да унищожат цивилизацията ГЕРБ.
Омразата стигна своята истерична кулминация. И когато вече всички бяха изпаднали в духовна изнемога, враждебните муцуни преляха в лицето на Б.Б., с натежала долна челюст, с магнетична жестокост и предразполагаща безпросветност; то излъчваше примитивна сила, първобитен животински инстинкт и тайнствен покой и бе така огромно, че почти изпълни екрана. Никой не чуваше какво говори Б.Б., но неговите неразличими една от друга думи вдъхваха увереност със самото изговаряне. След това лицето на Б.Б. избледня и на негово място се появиха изписани с черни главни букви лозунгите на ГЕРБ:

ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Дребната сламеноруса жена лежеше изтощена върху облегалката на стола отпред, шепнеше възбудено „Спасителю мой“, протягаше ръце към екрана. После покри лицето си с длани. Очевидно се молеше.
В този миг цялата група започна бавно и ритмично да скандира „Б-Б!… Б-Б… Б-Б!“ - отново и отново, много бавно и с големи паузи между „Б“ и „Б“, силен гъгнещ шум, в който имаше нещо дивашко. Този екзалтиран напев продължи около трийсет секунди. Беше като химн във възхвала на мъдростта и могъществото на Б.Б. Вътрешностите на Иван изстинаха. По време на Двеминутката на омразата не можеше да устои на общото изстъпление, но това получовешко скандиране: „Б-Б… Б-Б!“ винаги го изпълваше с ужас. Естествено и той скандираше с останалите - иначе не можеше. Инстинктивно прикриваш чувствата си, контролираш лицето си, държиш се като другите.

Иван спря да пише. Всеки ден имаше Двеминутка на омразата. Всеки месец – Седмица на омразата. Всяко тримесечие – Месец на омразата. В чест на светлия юбилей 2039-а беше обявена за Година на омразата. Цялата. Всичките 365 дни, всичките 12 месеца, всичките 24 часа в денонощието. Интересно, защо няма поне Двеминутка на любовта, запита се Иван. И си отговори сам – очевидно защото любовта към Б.Б. се подразбира по презумпция. Така, както вече 30 години всеки беше виновен по презумпция, престъпник по презумпция, осъден по презумпция.   
Втренчи поглед в страницата. Откри, че почеркът му не беше нечетлив и изкривен както преди. Писалката на баща му беше изписала с равни, едри, печатни букви:

ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.

Чак до средата на страницата.
Прониза го страх. И то безсмислен, защото изписването точно на тези думи не беше по-опасно от самото водене на дневника; но за миг се изкуши да откъсне страниците и изобщо да зареже начинанието си.
Не го направи - знаеше, че е безполезно. Нямаше никакво значение дали беше написал ДОЛУ Б.Б. или не. Нямаше никакво значение дали щеше да продължи дневника си или не. Така или иначе, Полицията на мисълта щеше да го хване. Той беше извършил - и пак щеше да извърши, дори ред да не беше написал - върховното престъпление, което включваше всички останали - мислопрестъпление. Мислопрестъплението не може вечно да се крие. Можеш да се изплъзваш известно време, дори години, но рано или късно непременно ще те пипнат.
Това ставаше винаги през нощта. Арестуваха неизменно през нощта. Шут и вратата е изкъртена с трясък, качулати, въоръжени до зъби мъже, внезапното пробуждане от сън, грубата ръка, разтърсваща рамото ти, кръгът жестоки, непроницаеми маски около леглото, пълното, ужасено безмълвие на съседите. Следваше съобщение за арест, написано и изречено с най-унизителните думи и това беше самата присъда. Първо опозоряваха човека, после той изчезваше. Заличаваха името му от всички списъци, отричаха цялото негово съществуване и после го забравяха. Ако оставаше нещо, то беше смътен спомен за факт гнусен и позорящ.
В по-специални случаи и особено – в такива исторически моменти като светлия 30-годишен юбилей, всеки месец от телекрана се разиграваше най-зловещото зрелище, наречено „Гражданска присъда”. Това беше най-любимото шоу на мутантите.
Трибуналите заседаваха публично, пред очите на всички. Такива бяха процесите срещу лекарите-отровители на Б.Б., срещу академиците-превратаджии и терористи, срещу писателите-вредители, срещу читателите-саботьори. Обвиненията винаги бяха едни и същи - „шпионски терористичен заговор”, „наемници на Престъпната банда”, „диверсанти в бели халати”, „слуги на Тройната коалиция”, „измяна на Родината и лично на Б.Б.”, „зловещ заговор за убийството на Б.Б.”.
Съдебни заседатели бяха всички зрители, които гласуваха пряко – на всеки телекран имаше един черен и един бял бутон. Черният означаваше смърт, белият - живот. Никой не натискаше белия бутон. Мутантите не познаваха други присъди, освен смърт. Това беше техният миг – мигът, в който стръвно отреагираха своите страхове и комплекси, мании и патологии, в който достигаха върховно удовлетворение на своята духовна извратеност, на своя нагон към чудовищна жестокост, на желанието за мъст, на удоволствието да унижат всеки, който знае, може и мисли. От дъното на своята примитивност, от бездната на своето съвършено безличие, мутантите произнасяха смъртни присъди над човека, над личността и го обявяваха за нечовек, за неличност. Така мутантите се изживяваха като богове, всесилни почти като Б.Б. и това усещане им даваше самочувствие, вдъхновяваше ги за нови подвизи и сърцата им преливаха от благодарност, любов и преданост към Б.Б.
Какво чудовищно, какво смъртоносно тържество на дресирания мутант над личността!
Това беше апогеят на демокрацията.
И никой вече не се жалваше от съдебната система.        
Иван изпадна в истерия. Точно така мутантите бяха изпратили на смърт неговите родители. В следващия миг подскочи. Някой чукаше на вратата.
Вече! Затаи се като мишка с напразната надежда, че който и да е, ще си отиде след първото почукване. Но не. Най-лошото беше да отлага. Сърцето му биеше като барабан, но лицето му по стар навик вероятно беше безизразно. Той стана и бавно се запъти към вратата.
(следва)

Каре
Песнопойка
Химни в чест на Б.Б.

Бате Бойко е герой
млади п....шиба той...”

Бате Бойко обещава мощ!
Бате Бойко прави вятър!
Утре ще усетиш как
бате Бойко те обича.
И за твоя виснал флаг
бате Бойко прави вятър!...”

С Бате Бойко имам среща
 и до него щом застана,
 знам, от силата гореща
родолюбец аз ще стана...

„С голо дупе – таралеж!
Беж! Беж! Беж!”

Химнът „Небесна лъчезария”, който Иван откри, преведен на няколко езика:
Оригинал: „О, достолепни Генерале, поведи ни!
Ний вярваме във твоя свят обет!
На английски: „Lead us on, ye stately general!
 In thy holy pledge we trust!
На френски: Oh, digne Général, soit notre guide!
 Dans ta sainte vocation nous croyons!
На немски: Führen Sie uns, Herr General!
 Auf Ihre heilige Versprechung verlassen wir uns!
На испански: „¡Nos dirige, el General de la gente!
 ¡Creemos en la promesa de tu santo!
На италиански: „O, guidaci splendente Generale!
Nel tuo giuramento sacro noi crediamo!