неделя, 16 януари 2011 г.

2039 - Част трета

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Част трета: Омразата
Омраза. Това беше идеологията на ГЕРБ. Омраза. Страх. Подлост. Лицемерие. Мъст. Подчинение. Параноя. Масово следене, слухтене, душене и доносничество. Това беше политиката на ГЕРБ.
Обект на тази първобитна омраза бяха „Престъпната банда” и всички, наричани презрително „Ентелегенти”.  
Всеки ден към 11 ч. в Архивния отдел изнасяха столове и ги подреждаха в средата на фоайето срещу телекрана за Двеминутката на омразата. Вчера пред Иван седна дребната сламеноруса жена от неговия отдел, а зад него – самоуверено момиче с тъмна коса. Момичето работеше в Отдела за художествена литература. Беше я виждал да носи гаечен ключ в омазнените си ръце — беше техник и обслужваше някоя от машините за писане на романи. Имаше луничаво лице и бързи атлетични движения, носеше емблемата на Младежи-ГЕРБ. Жените бяха най-ревностните последователи на Б.Б., те попиваха лозунгите, шпионираха доброволно и надушваха всичко неправоверно.
От телекрана гръмна отвратителен, стържещ говор като от чудовищна несмазана машина. Шум, който те кара да стискаш зъби. Омразата беше започнала.
Както обикновено се появиха типовете от „Престъпната банда” и техните слуги. Публиката задюдюка. Дребната сламеноруса жена изписка от страх и отвращение щом видя народните врагове. Това бяха виновниците за бушуващата вече 30 години криза, която тресеше страната въпреки титаничните усилия на Б.Б. Това бяха гадовете, наглеците, престъпниците, които оплюскаха и опоскаха народната пара, грабителите, разбойниците, вещиците, лъжците, измамниците народни, крадците, които окрадоха държавата, тези вероломни бандити, тези коварни саботьори срещу всяко благородно начинание на Великия вожд Б.Б.
Според някои тези презрени субекти бяха напуснали страната като плъшоци, според други отдавна бяха екзекутирни, но всеки знаеше, че  именно „Престъпната банда” носи цялата вина за кризата, която ставаше все по-дълбока и заплашваше да погълне държавата като една Марианска бездна.
От екрана „Престъпната банда” и техните слуги – писатели, поети, учени, журналисти и всякакви подобни изроди, изчадия, нечовеци и неличности изричаха обичайните си злобни нападки срещу доктрината на ГЕРБ, срещу свещените закони на ГЕРБ, срещу божествената личност на Б.Б., което извикваше ярост във всяка верноподаническа душа. Нападките бяха преувеличени и злостни, но достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не така трезвомислещи като него, могат да се подведат.
Тези престъпници ругаеха Б.Б., скверняха неговото кристално име, оспорваха и отричаха неговата еднолична, абсолютна, безразделна власт, разобличаваха диктатурата на ГЕРБ, проповядваха свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, настояваха за възстановяване на конституцията, на парламентарното управление, дърдореха за разделение на властите, ломотеха за демокрация, пищяха за права на човека и други подобни дивотии и глезотии, ронеха лицемерни сълзи за погубената наука, за поруганата духовност, хленчеха за някакво си изкуство, мрънкаха за някаква си култура...
Всяка тяхна дума беше мислопрестъпление.
Още през първите трийсет секунди от омразата хората започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Видът и дори мисълта за „Престъпната банда” и нейните хрантутници автоматично предизвикваха погнуса и ярост. Тия „Ентелегенти” бяха постоянен, неизменен обект на дива омраза и ненавист – така мизерията ставаше още по-остра и непоносима, но пък всеобщия ужас от Полицията на мисълта придобиваше особена ведрост, внушаваше сигурност и спокойствие.
Но въпреки че всички мразеха и презираха „Престъпната банда”, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, телекрани и вестници Б.Б. отхвърляше, разобличаваше, осмиваше, разбиваше на пух и прах нейните теории като жалка глупост, тъпащина, лъжа и лицемерие, каквито и бяха — въпреки всичко това влиянието на „Бандата” не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без Полицията на мисълта да не разобличи шпиони, вредители и саботьори, действащи под нейно ръководство. Тя командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници и терористи, с едната цел - да унищожи Б.Б. и държавата.
През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила. Дребната сламеноруса жена бе порозовяла от гняв. „Свине! Свине! Свине!”, крещеше тъмнокосото момиче. „Гадове! Уроди! Изроди! Предатели! Педали! Майкопродавци! Боклуци! Измет! Сган! Дебили! Дегенерати!”, крещяха всички.
В някакъв момент на проблясък Иван установи, че и той крещи с другите и яростно рита по краката на стола. Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив - че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, да измъчваш, да разбиваш лица, да мачкаш и да тъпчеш.
Но омразата беше като пожар и лесно можеше да бъде прехвърлена от един обект на друг. Така в един миг омразата на Иван изобщо не беше насочена към „Престъпната банда”, а напротив, към Б.Б., Цв.Цв., ГЕРБ и Полицията на мисълта, и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотните, осмивани еретици, единствените пазители на истината и на здравия разум в свят от лъжи.
В следващия миг Иван се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за „Бандата”, му звучеше вярно. В такива моменти тайната му ненавист към Б.Б. се превръщаше в обожание, струваше му се, че Б.Б. се извисява като непобедим, безстрашен защитник, като скала срещу заговорническите орди, способни само с думите си да унищожат цивилизацията ГЕРБ.
Омразата стигна своята истерична кулминация. И когато вече всички бяха изпаднали в духовна изнемога, враждебните муцуни преляха в лицето на Б.Б., с натежала долна челюст, с магнетична жестокост и предразполагаща безпросветност; то излъчваше примитивна сила, първобитен животински инстинкт и тайнствен покой и бе така огромно, че почти изпълни екрана. Никой не чуваше какво говори Б.Б., но неговите неразличими една от друга думи вдъхваха увереност със самото изговаряне. След това лицето на Б.Б. избледня и на негово място се появиха изписани с черни главни букви лозунгите на ГЕРБ:

ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Дребната сламеноруса жена лежеше изтощена върху облегалката на стола отпред, шепнеше възбудено „Спасителю мой“, протягаше ръце към екрана. После покри лицето си с длани. Очевидно се молеше.
В този миг цялата група започна бавно и ритмично да скандира „Б-Б!… Б-Б… Б-Б!“ - отново и отново, много бавно и с големи паузи между „Б“ и „Б“, силен гъгнещ шум, в който имаше нещо дивашко. Този екзалтиран напев продължи около трийсет секунди. Беше като химн във възхвала на мъдростта и могъществото на Б.Б. Вътрешностите на Иван изстинаха. По време на Двеминутката на омразата не можеше да устои на общото изстъпление, но това получовешко скандиране: „Б-Б… Б-Б!“ винаги го изпълваше с ужас. Естествено и той скандираше с останалите - иначе не можеше. Инстинктивно прикриваш чувствата си, контролираш лицето си, държиш се като другите.

Иван спря да пише. Всеки ден имаше Двеминутка на омразата. Всеки месец – Седмица на омразата. Всяко тримесечие – Месец на омразата. В чест на светлия юбилей 2039-а беше обявена за Година на омразата. Цялата. Всичките 365 дни, всичките 12 месеца, всичките 24 часа в денонощието. Интересно, защо няма поне Двеминутка на любовта, запита се Иван. И си отговори сам – очевидно защото любовта към Б.Б. се подразбира по презумпция. Така, както вече 30 години всеки беше виновен по презумпция, престъпник по презумпция, осъден по презумпция.   
Втренчи поглед в страницата. Откри, че почеркът му не беше нечетлив и изкривен както преди. Писалката на баща му беше изписала с равни, едри, печатни букви:

ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.
ДОЛУ Б.Б.

Чак до средата на страницата.
Прониза го страх. И то безсмислен, защото изписването точно на тези думи не беше по-опасно от самото водене на дневника; но за миг се изкуши да откъсне страниците и изобщо да зареже начинанието си.
Не го направи - знаеше, че е безполезно. Нямаше никакво значение дали беше написал ДОЛУ Б.Б. или не. Нямаше никакво значение дали щеше да продължи дневника си или не. Така или иначе, Полицията на мисълта щеше да го хване. Той беше извършил - и пак щеше да извърши, дори ред да не беше написал - върховното престъпление, което включваше всички останали - мислопрестъпление. Мислопрестъплението не може вечно да се крие. Можеш да се изплъзваш известно време, дори години, но рано или късно непременно ще те пипнат.
Това ставаше винаги през нощта. Арестуваха неизменно през нощта. Шут и вратата е изкъртена с трясък, качулати, въоръжени до зъби мъже, внезапното пробуждане от сън, грубата ръка, разтърсваща рамото ти, кръгът жестоки, непроницаеми маски около леглото, пълното, ужасено безмълвие на съседите. Следваше съобщение за арест, написано и изречено с най-унизителните думи и това беше самата присъда. Първо опозоряваха човека, после той изчезваше. Заличаваха името му от всички списъци, отричаха цялото негово съществуване и после го забравяха. Ако оставаше нещо, то беше смътен спомен за факт гнусен и позорящ.
В по-специални случаи и особено – в такива исторически моменти като светлия 30-годишен юбилей, всеки месец от телекрана се разиграваше най-зловещото зрелище, наречено „Гражданска присъда”. Това беше най-любимото шоу на мутантите.
Трибуналите заседаваха публично, пред очите на всички. Такива бяха процесите срещу лекарите-отровители на Б.Б., срещу академиците-превратаджии и терористи, срещу писателите-вредители, срещу читателите-саботьори. Обвиненията винаги бяха едни и същи - „шпионски терористичен заговор”, „наемници на Престъпната банда”, „диверсанти в бели халати”, „слуги на Тройната коалиция”, „измяна на Родината и лично на Б.Б.”, „зловещ заговор за убийството на Б.Б.”.
Съдебни заседатели бяха всички зрители, които гласуваха пряко – на всеки телекран имаше един черен и един бял бутон. Черният означаваше смърт, белият - живот. Никой не натискаше белия бутон. Мутантите не познаваха други присъди, освен смърт. Това беше техният миг – мигът, в който стръвно отреагираха своите страхове и комплекси, мании и патологии, в който достигаха върховно удовлетворение на своята духовна извратеност, на своя нагон към чудовищна жестокост, на желанието за мъст, на удоволствието да унижат всеки, който знае, може и мисли. От дъното на своята примитивност, от бездната на своето съвършено безличие, мутантите произнасяха смъртни присъди над човека, над личността и го обявяваха за нечовек, за неличност. Така мутантите се изживяваха като богове, всесилни почти като Б.Б. и това усещане им даваше самочувствие, вдъхновяваше ги за нови подвизи и сърцата им преливаха от благодарност, любов и преданост към Б.Б.
Какво чудовищно, какво смъртоносно тържество на дресирания мутант над личността!
Това беше апогеят на демокрацията.
И никой вече не се жалваше от съдебната система.        
Иван изпадна в истерия. Точно така мутантите бяха изпратили на смърт неговите родители. В следващия миг подскочи. Някой чукаше на вратата.
Вече! Затаи се като мишка с напразната надежда, че който и да е, ще си отиде след първото почукване. Но не. Най-лошото беше да отлага. Сърцето му биеше като барабан, но лицето му по стар навик вероятно беше безизразно. Той стана и бавно се запъти към вратата.
(следва)

Каре
Песнопойка
Химни в чест на Б.Б.

Бате Бойко е герой
млади п....шиба той...”

Бате Бойко обещава мощ!
Бате Бойко прави вятър!
Утре ще усетиш как
бате Бойко те обича.
И за твоя виснал флаг
бате Бойко прави вятър!...”

С Бате Бойко имам среща
 и до него щом застана,
 знам, от силата гореща
родолюбец аз ще стана...

„С голо дупе – таралеж!
Беж! Беж! Беж!”

Химнът „Небесна лъчезария”, който Иван откри, преведен на няколко езика:
Оригинал: „О, достолепни Генерале, поведи ни!
Ний вярваме във твоя свят обет!
На английски: „Lead us on, ye stately general!
 In thy holy pledge we trust!
На френски: Oh, digne Général, soit notre guide!
 Dans ta sainte vocation nous croyons!
На немски: Führen Sie uns, Herr General!
 Auf Ihre heilige Versprechung verlassen wir uns!
На испански: „¡Nos dirige, el General de la gente!
 ¡Creemos en la promesa de tu santo!
На италиански: „O, guidaci splendente Generale!
Nel tuo giuramento sacro noi crediamo!


Няма коментари:

Публикуване на коментар