неделя, 16 януари 2011 г.

2039 - Част първа

В чест на славната 30-годишнина от пришествието на Б.Б.
Велислава Дърева
(Вариации по „1984” от Джордж Оруел)
Част първа: Иван
Априлският ден бе ясен и студен. Въпреки лютия вятър, на детската площадка пред жилищен дом „Победа ГЕРБ” неколцина хлапета  яздеха едно бронзово прасе и едно бронзово куче под неестествено строгия поглед на едно бронзово момче с 3/4 чорапи и къси панталони с презрамки (едната паднала). И трите фигури бяха изваяни в естествен ръст. Щом забелязаха Иван, децата нададоха кръвожадни крясъци „Предател! Мислопрестъпник! Смърт!”, а после запяха пронизително последния хит – „С голо дупе таралеж – Беж! Беж! Беж!”...
С глава, сгушена между раменете, Иван се шмугна през изпотрошените стъклени врати на „Победа ГЕРБ“. В коридора вонеше на кисело зеле, контрабандни цигари и долнопробна ракия. На сивата стена грееше цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице: лице на около 50-годишен мъж с първични черти, тежка долна челюст, леко набола брада и решителен поглед - презрителен и прелъстяващ, съблазнителен и жесток, отегчен и властен.    
И в най-добрите времена асансьорът работеше рядко, а сега имаше режим на икономии — готвеха се за Седмицата на омразата. Всъщност, режимът беше въведен преди 30 години заради кризата, предизвикана от „Престъпната банда на Тройната коалиция и нейните агенти и шпиони”.
Иван Петров, журналист, 39-годишен, с навехнат глезен бавно се заизкачва към седмия етаж, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка в него се взираше огромното лице. Портретът беше нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш.
Б.Б. ТЕ НАБЛЮДАВА,
гласеше надписът отдолу.
В апартамента звучен глас изреждаше километрите построени магистрали. Гласът идваше от огромен монитор на стената. Такива монитори имаше навсякъде - в стаята, в кухненския бокс, в банята. Нямаше никакъв начин телекраните (така се наричаха) да бъдат изключени. Единственото, което Иван можеше (имаше право) да направи, беше да намали звука, но не и да го изключи. Телекраните работеха денонощно, въпреки режима на тока. Иван не разбираше как става това, но ставаше.
Иван отиде до прозореца, с гръб към телекрана.
Долу на улицата вятърът въртеше вихрушки прахоляк,  найлонови торбички и смачкани хартии. И въпреки че слънцето блестеше, а небето беше яркосиньо, всичко изглеждаше безцветно с изключение на разлепените навсякъде плакати. Лицето с тежката долна челюст се мъдреше на всеки ъгъл. Също и на фасадата отсреща.
Б.Б. ТЕ НАБЛЮДАВА
Тъмните очи пронизваха Иван.
Друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, и ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: ГЕРБ. В далечината между покривите се мярна вертолет, покръжи за миг като муха и с рязък завой се стрелна нанякъде. Беше полицейски патрул, който надничаше в прозорците на хората. Патрулите не бяха страшни. Страшна беше Полицията на мисълта.
Зад гърба на Иван телекранът продължаваше да цвърчи възторжено за 35-ия лот на Северната магистрала, за 123-ия суперуспешен ремонт на „Южната дъга”, а после потече дълъг списък с имена на свежо изобличени агенти на стародавната ДС и на „Престъпната банда”. Повече от 30 години разобличаваха агентите, предателите и враговете, обаче тия нямаха свършване, извираха като хлебарки из канализация и застрашаваха неустрашимата власт на ГЕРБ.
Иван знаеше, че след миг ще изгрее муцуната от плаката. На всеки 15 минути Великият вожд Б.Б. отправяше обръщения към нацията - за да каже след малко обратното на онова, което е казал преди малко. С абсолютното убеждение в своята съвършена правота, и с една умонепостижима, простосърдечна искреност.
Б.Б. беше виртуоз на двумислието.
А мутантите го аплодираха. Всеки път. С възхищение. И без замисляне.
В този свят, където за части от секундата, по волята и капризите на Б.Б. провалите се превръщаха в победи, героите – в предатели, любимците – в престъпници (и обратно), само Б.Б. оставаше неизменен. И непроменен. Вече 30 години изглеждаше като току-що излязъл от собствения си плакат. И никой не си задаваше въпроса като как след 30 години Б.Б. продължава да бъде на 50, като би трябвало да е на 80. Никой и не дръзваше да зададе такъв въпрос, защото това беше мислопрестъпление от най-висша степен, а мислопрестъплението се наказваше със смърт.
Иван знаеше прекрасно какво точно ще чуе. Слушаше го вече 30 години. „Да ни е честита величествената „Южна дъга”! Каква красавица! Ха-ха-ха! Ако не беше „Тройна коалиция”, тази престъпна банда, щях да построя „Южната дъга” още преди шест месеца! Нека завиждат! Нека бушуват! Ха-ха-ха!” – излая тържествуващо Б.Б.
Б.Б. ритуално преряза лентата, отчупи залък от питката и нахрани в розовите устенца щастлива девойка в народна носия. Обикновено девойките припадаха от възторг и умиление право в ръцете на Б.Б. Те това и жадуваха.
След обръщението на Великия вожд Б.Б. към нацията идваше ред на Любимия ръководител Цв.Цв., който изстрелваше интелект на откоси. Докато рецитираше с патос поредните прихванати вражески разговори между недоубити интелектуалци, пъпешовидната му глава се изпотяваше от тежък мисловен труд, а мишите му оченца, събрани на носа, съвсем се сливаха в един свиреп, циклопски поглед. Цв.Цв. притежаваше потресаващо несмислен изказ, но пък неговите нечленоразделни словоизлияния и закани минаваха на фона на безкрайни зрелищни арести на агенти, предатели, врагове и вредители всякакви, които Цв.Цв. ловеше героично и непрекъснато.
Акциите под личното ръководство на Цв.Цв. носеха звучни, презрителни имена:  „Задниците”, „Презервативите”, „Кречеталата”, „Амебите”, „Докторята”, „Даскалята”, „Журналята”, „Професорята”, „Драскачите”, „Старчоците”, „Поетчетата”, „Писателчетата” „Ентелегентите” и прочее.
Иван потръпна от погнуса и омерзение, но в следващия миг затаи всяка своя мисъл, защото рискуваше да бъде заловен на мислопрестъплението от Полицията на мисълта.      
Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Ти го гледаш – той те вижда. Ти го слушаш – той те чува. Пребиваването в банята беше особено унизително. Никой не знаеше дали в момента го наблюдават или не. Не беше изключено да следят всички през цялото време. Хората живееха в непрекъснат стрес и страх, че всеки техен звук се улавя и всяко тяхно движение се следи освен, когато е тъмно, но и това не беше никак сигурно.
Иван продължи да стои с гръб към телекрана за по-безопасно. Сред унилия пейзаж се открояваха скъпи хотели, игрални домове и казина, култовите за ГЕРБ гигантски спортни зали и стадиони. Мутантите най обичаха да се мотаят из лъскавите МОЛ-ове, да зяпат витрините и да изгледат новия широкоформатен високохудожествен игрален филм за поредната акция на Полицията на мисълта. Ако имаха късмет, можеха да пипнат своите любими актьори, които изпълняваха ролите на Б.Б и Цв.Цв. След участие в един, максимум два филма тези актьори се превръщаха във всенародни любимци – жестока, тъжна слава, увенчавана неизменно с арест за мислопрестъпление.  
В полите на Витоша бяха непристъпните, строго охранявани палати, обитавани от елита – отровна смес от партийни вождове, овластени мутроиди, техния обслужващ персонал и техните любими поп-фолк-икони и чалга-примадони.
Една сграда се отличаваше рязко - Министерството на истината. Той работеше там. В огромната пирамида от блестящ бял бетон, която тераса след тераса се издигаше на триста метра височина. Върху бялата фасада бяха изписани лозунгите на ГЕРБ:
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Още три подобни сгради бяха набучени сред София. Те приютяваха четирите министерства, които концентрираха цялата власт. Министерството на истината отговаряше за лъжата, а официално - за информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на спорта отговаряше за културата (физическа и изобщо) плюс науката. Министерството на любовта отговаряше за страха, омразата и насилието, а официално - за реда, законността и здравето на гражданите. Министерството на изобилието отговаряше  за мизерията, сиреч - за икономиката.
Най-страшно беше Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Беше непристъпно зад лабиринт от бодлива тел, стоманени врати, скрити картечни гнезда и горили в черни униформи, въоръжени с електрошокови палки. Там се разпореждаше Цв.Цв. - Любимият ръководител и дясна ръка на Б.Б.   
Ето това, каза си с отвращение - това е София, главният град на България. В своите детски спомени Иван виждаше импозантния Университет, величествения Храм, изящните сгради на Академията, Библиотеката, Театъра и Парламента.
Сега Академията беше превърната в луксозен „Дом на удоволствията” за висшата каста, а Театъра - в елитен чалга-клуб. И никой не страдаше от този факт. Споменът беше изличен напълно.
Сред руините на Парламента растяха бурени и фучаха подивели котки. Парламентът отдавна не съществуваше, защото така беше пожелал народът според всенародното допитване. Най-напред депутатите бяха окастрени до 120, после – до 60, после – до 40, но народът продължаваше да изпитва дълбока неудовлетвореност, и накрая Б.Б., който винаги се вслушва в гласа народен, разтури и попиля Парламента окончателно и завинаги, а народът се отблагодари на Б.Б. с многохилядни митинги, концерти и петиции.
Пред запуснатата сграда на Университета седяха две масивни фигури – и от километър Иван виждаше колко грубо бяха отрязани и подменени главите на статуите и сега на единия постамент пишеше „Б.Б. ТЕ НАБЛЮДАВА”, а на другия „ЦВ. ЦВ. ТЕ ОБИЧА”.
По същия вандалски начин бяха обезглавени двамата монаси пред самосрутената Библитека, а върху свитъка, който носеха Б.Б. и Цв.Цв. (вече), бяха издялкани някои от главните постулати на ГЕРБ –
ЧЕТЕНЕТО Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
МИСЛЕНЕТО Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
ЗНАНИЕТО Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ   
Тази подмяна, наричана ту реконструкция, ту актуализация, беше сполетяла всички паметници. Светците и първоучителите, будителите и апостолите, войводите и духовниците, революционерите и поетите бяха гилотинирани. Техните имена и без друго бяха отдавна изчегъртани от историята и забравени. И върху техните рамене се кипреше в цялото си величие една бикоглава мутра. 
Отделно по държавата бяха разставени безчет паметници на Б.Б. – Б.Б. като дете с 3/4 чорапи и къси панталони с презрамки (едната паднала); Б.Б. - ученик; Б.Б. храни прасето Боко; Б.Б. кара колело с (без) рамка; Б.Б. с кучето Борко; детето Б.Б. с прасето и кучето (на всяка детска площадка, за да се учат децата на труд и на любов към животните); Б.Б. - пожарникар (с шланг и шлем, тъмночервен гранит); Б.Б. - водач на нелегалната подземна съпротива на героичните мутри срещу „Тройната коалиция” (черен мрамор); Б.Б. приседнал с гипсиран глезен (пред дома-музей в Банкя); Б.Б. - генералисимус (пълна униформа, бронз); Б.Б.- юнакът, що срази триглавата ламя и спаси златната ябълка (алегория за победата над „Тройната коалиция”); Б.Б. и Цв. Цв. в битка с октопода (примитивно подобие на Лаокоон); Б.Б. - самодържец и абсолютен владетел (бял мрамор)...
Така Б.Б., бронзов, гранитен и мраморен, в спортен екип или униформа, с къси панталони или с развято черно кожено манто, стърчеше, седеше и тичаше, играеше футбол, тенис и карате, караше колело с (без) рамка, разхождаше куче и хранеше прасе, крачеше решително и сочеше сияйните бъднини пред училища и детски градини, по кръстовища, площади и мегдани; извисяваше се връз баири и хълмове; надвисваше от фасади и пилони. Паметниците тънеха в цветя и знамена. Защото всеки ден от календара беше исторически в биографията на Б.Б., което значи – на държавата; а денят на всеки гражданин започваше и завършваше с благодарност към Б.Б. – „Благодарим ти, Б.Б., за нашия нов, щастлив живот!”...  
Тържествените двери на Храма бяха зазидани, камбаните - изтръгнати, а от камбанарията се спускаше огромен плакат, висок 20 м. и широк 10 м. с все същото едро, жестоко лице, и гигантски надпис:
„ДА НЯМАШ ДРУГ БОГ ОСВЕН МЕНЕ!”.
(следва)

Каре
Песнопойка
Химни в чест на Б.Б.
Бат' Бойко, дай газ,
изгрял е твоят
звезден час!
Гледай сеир само,
шушона, мамо,
шъ им го спукат ГЕРБ ...”

Знам ще чукне там и тук генералския юмрук,
 с тез широки рамена май ще чупи и ребра?!
Доста интересен пич, не прощава ама хич,
 сила, страст и власт накуп – конкуренц`я няма друг...”

„Ще наложи той железен ред,
 вече всичко ще е, мамо,
по масло и мед,
няма да е то живот, а направо кеф....”

„Като цар и бог се дръж, ей т'ва е мъж!
Да си мил, не ти е в кръвта, а как сочно благославяш.
Бива си те, носиш на любов, другото ти се прощава...”


Няма коментари:

Публикуване на коментар