петък, 14 януари 2011 г.

Кого осъди Страсбург

Краят на 18-годишната война срещу Българската православна църква
Велислава Дърева
1.
„Пребивавай в Църквата и тя никога няма да те предаде. Ако избягаш, Църквата не е виновна за това” - св. Йоан Златоуст
На 16 септември 2010 г. Европейският съд за правата на човека в Страсбург преряза разколниците право през алчното сърце. Ех, да беше решението на ЕСПЧ в полза и подкрепа на един лъжепатриарх и жалните останки от неговата армия самозванци, тогава – о, тогава! Българските медии щяха да трещят, обзети от онова неразбираемо, злорадо задоволство, от онази свирепа радост, от онова мрачно вдъхновение, що ги осенява всеки път, кога някой унизи българската държавност, духовност и достолепие. А интернет форумите щяха да преливат от преизобилна, щастлива злост.
Обаче – не.
Решението на ЕСПЧ покруси разколниците. Медиите мълчат неудовлетворени.
2.
„А Исус, като знаеше техните (на фарисеите – б.а.) помисли, рече им: "Всяко царство, разделено против себе си, запустява, и всеки град или дом разделен против себе си, няма да устои” – Матей, 12:25
Походът срещу Българската православна църква започна на 19.10.1988 г. във Велико Търново и завърши на 16.09.2010 г. в Страсбург.
Предвестник и начинател на тази позорна авантюра е фалшивият йеромонах Христофор и неговият „Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности”. Поради болезнено самолюбие, или от любов към гаврата, Христофор учреди своя комитет навръх деня на св. Йоан Рилски, насред Трапезица – духовният център на средновековна България. Върху руините на 17 православни храма, унищожени от турските орди. Сред сенките на св. Патриарх Евтимий, св. Теодосий Търновски и още 15 български патриарси.  
Същинската война я започна правителството на Ф. Д. На 25.05.1992 г., ден след празника на светите братя Кирил и Методий, един правителствен чиновник (с име Методи) „уволни” патриарх Максим и назначи първия разколнически синод. Тази позорната авантюра завърши с позорно фиаско на 16.09.2010 г., когато почитаме св. Киприян Българин Чудотворец, митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия от 1375 г. до 1406 г.
Войната срещу Църквата продължи 18 години и 4 месеца.
През 1998 г. разколът завърши канонически – с решенията на Светия Разширен Всеправославен Надюрисдикционен събор.
През 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията.  
През 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от окупираните храмове и манастири.
През 2010 г. разколът завърши съдебно – с решението на ЕСПЧ.
18 години разколниците, въоръжени с бухалки и боксове, щурмуваха и превземаха църкви и манастири, влачеха и биеха български архиереи, уволняваха и анатемосваха патриарха, разъсаха патриаршеското було, блокираха банковите сметки на БПЦ, откраднаха печата на БПЦ, присвоиха си нейната самоличност, закичиха се с нейния авторитет и осветяваха своите безчинства с бдения и шествия. 18 години Светата ни църква беше разпъвана от злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и недалновидни политици. 18 години авторите, покровителите и предводителите на разкола не зачитаха ни канон, ни закон. За тях съществуването на БПЦ винаги е било заплаха, нейната святост – препятствие, нейната роля за опазването на държавата и нацията – достатъчен мотив, за да я разтерзават. 18 години разколниците ерозираха Светото православие с най-грозни политически цели и заради чужди интереси. А техните Мефистофели разправяха как „единната църква не е ценност за държавата” и как разколниците спасявали БПЦ от „руското имперско православие”. Те не знаеха Словото Божие, но вдъхновено следваха напътствията на Збигнев Бжежински: „След падането на комунизма на Изток, единствен наш враг там остана православната църква”.
За това става дума.
За да има разкол вечен. За да запустее Светото Православие. За да погине българската държава, лишена от своето градиво, от своята закрила и упование, от своите светци, апостоли и първоучители. И да стане лесна плячка за всеки, който възжелае да я владее.
3.
„С какъвто съд съдите‚ с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите‚ с такава ще ви се отмери” – Матей, 7:1-5
Разколниците искаха държавата да им плати 700 милиона евро. Като компенсация и награда за „понесените материални щети” и „претърпените морални страдания”. „Понесени” и „претърпени” от тях! Не от Светата ни църква, не от православния български народ, не от държавата! От тях!
Едва ли „морални терзания” мъчат крадеца, когато му отнемат откраднатото и го върнат на законния собственик. Но със сигурност се чувства ограбен. Все пак „усилие” някакво е положил, „потрудил” се е. То си е напрежение -  да атакуваш, да превземеш, да завладееш, да окупираш чужда собственост, да се разпореждаш с нея, да я оплячкосаш, и главно - да откраднеш името, историята и достолепието на Българската православна църква.
Разколниците искаха държавата да им „върне” заграбените от самите тях 93 църкви, 8 манастира, 5 митрополитски дома и, разбира се, свещоливницата в „Илиенци”. Там бе впито тяхното алчно око. За тях духовните обители са просто имоти, нещо като баничарници, бензиностанции или шкембеджийници. Ала и най-величествената катедрала, и най-приглушеният скит, не са обикновени сгради. Те са домът Господен.
Разколниците надлежно приложиха и списъче на завладените храмове – като доказателство и смообвинение за размера на грабежа. И експертни оценки възложиха на двама строителни инженери, които срещу приятно заплащане изчислиха каква е „стойността” в пари (!) на Роженския манастир и ротондата „Св. Георги”, на „Св. София” и „Св. Петка Самарджийска”, на „Св. Георги Победоносец” в Пловдив и „Св. Троица” в Банско... Изчисленията включваха „30 % отстъпка поради овехтяване”! Разколниците се виждаха разпоредители в митрополитските домове в София, Пловдив и Благоевград, и особено – в Синодалната палата, в която вилняха 2 години.
Разколниците искаха ЕСПЧ да бъде техният инструмент. За да накажат държавата, защото тя, по силата на закона, изхвърли узурпаторите, отне откраднатото от крадеца и го върна на единствения законен собственик, който е Църквата. За да накажат и унизят Църквата и Светото Православие, от които отпаднаха по своя воля. За да получат международно признание, легитимност и авторитет. Чрез една светска институция, а не според канона, устава и закона.    
Обаче – не. 
На всичките им вопли ЕСПЧ откликна хладно. Сега. И отсъди (колкото да не е без хич) държавата да изплати на разколниците 50 000 евро. Което прави 0,007 % от 700 милиона евро и 0, 000 % от безценността на църквите и манастирите, пресметната най-бакалски.
4.
Единственото „постижение” на разколниците е т. 1 от решението на ЕСПЧ от 22.01.2009 г., според което българската държава е нарушила е правото на свобода на мисълта, съвестта и религията на... самите разколници.
Тогава ЕСПЧ мислеше така.
5.
„И още видях под слънцето: място за съд, а там - беззаконие; място за правда, а там – неправда”-  Еклесиаст 3:16
Тогава, през 2009 г., това беше най-кратката характеристика за решението на ЕСПЧ.
Тогава „мотивите” на ЕСПЧ се простираха върху 50 страници и 189 параграфа. Тогава ЕСПЧ припозна политическите претенции на разколниците като свои, превърна ги в „аргументи” и „доказателства”, а доказателствата и аргументите на БПЦ и държавата игнорира..
Тогава обяви за незаконен Закона за вероизповеданията; подритна българската Конституция; пренебрегна българския Конституционен съд; оспори изключителната роля на БПЦ за българската нация и държава – роля, заради която единствено БПЦ се ползва с правото да бъде призната ex lege. Но не оспори за миг признатите за официални или държавни църкви на Дания, Швеция, Англия, Финландия, Ирландия, Норвегия, Италия, Гърция, нито техните закони и конституции.
Тогава заобиколи 3 незаобиколими европейски документа: Декларация № 11 към Заключителния акт към Договора от Амстердам (май 1992), Доклада на ОССЕ (септември 1999) за свободата на религията и религиозните убеждения и Експертизата на СЕ (6 юни 2003 г.) за Закона за вероизповеданията. И с трите документа Европа казва едно и също – ние не се месим в националните законодателства, когато става дума за вероизповедания, и всяка държава има изключителното право да утвърди и признае една църква като традиционна, официална, държавна или национална.
Тогава подмина надменно решенията на Всеправославния събор, които никаква светска институция не може да оспорва, нито да отменя; посегна на свещените канони; оспори каноничността на патриарх Максим; приписа легитимност на някакви самозвани индивиди; обяви рушителите на Църквата за нейни дръзновени реформатори, обновители и обединители и ги „назначи” за нейни пазители; равнопостави Светейшия български патриарх на един лъжепатриарх, Светия синод – на един лъжесинод, БПЦ – на една несъществуваща, неканонична и незаконна църква. А в Светото православие (и в Римо-католическата църква) няма спор кое ръководство е канонично - изборът, интронизацията, международното признание и пожизненото служение на главите на православните църкви са решени от православните канони и този въпрос не може да бъде преразглеждан и пререшаван от никоя светска власт.
Тогава прогласи лъжата и кражбата, окупацията и узурпацията за свещени и неприкосновени човешки права; и осъди българската държава не защото е нарушила закон, конвенция или декларация, а защото ги е спазила. И главно – защото тя възстанови справедливостта, защити идентичността на българския народ, неговата вяра в многовековната му история, неговата религиозна и културна индивидуалност, неговото единство и солидарност.
Тогава ЕСПЧ беше на косъм да произведе прецедент, смъртоносен за целия православен свят. Изяви се не като международна правна институция, а като наказателен политически ескадрон срещу православието. Целта беше възкресение, легитимиране и реабилитация на разкола.
Такива са фактите.
Днес ЕСПЧ мисли различно. Неговата присъда е окончателна. А съдебният състав е същият...
6.
„Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне” -  св. ап. Павел, послание до Галатяни, 6:7.
Кого осъди ЕСПЧ?
Осъди Филип Димитров, Светослав Лучников, Александър Сталийски, Йордан Соколов, Иван Татарчев, Владислав Славов, Иван Григоров, Методи Спасов, Любомир Младенов, Петър Стоянов, Иван Костов, Веселин Методиев, Васил Гоцев, Стефан Софиянски, Христофор Събев.
Осъди онези върховни съдии, които с автоматично послушание отхвърляха всяка молба на Св. Синод, но изпълняваха безотказно всеки каприз на разколниците. И които на 18.10.2000 г. изнамериха втора БПЦ, и я прогласиха тържествено.
Осъди онези ужким правозащитници, които „новаторски” предлагаха в България да има „десетина синода”, всеки от които да се титулува БПЦ и туй щяло да бъде чутовен принос към демокрацията и справедливостта.
Осъди и безграмотните медии, които така и не пожелаха да разумеят, че в България има една Българска православна църква, един Свети синод и един Светейши патриарх.
Осъди онези институци и лица, които инспирираха, организираха, вдъхновяваха, дирижираха, предвождаха, подстрекаваха, финансираха, аплодираха и насърчаваха разкола; разтерзаваха, рушаха и скверняха БПЦ; хвърляха срещу българските архиереи, свещеници и миряни своите полицаи, „барети” и „качулки”, своите богобоязливи биячи, смирени щурмоваци и благообразни мутри; заклеваха се пред един лъжепатриарх и Бог не ги чу. И вилняха. Обладани от себичност, егоизъм и непомерно властолюбие. Устремени към господството над всички власти, включително – духовната.
Осъди самите разколници.
7.  
„Вярвам ...в  една, света, съборна и апостолска Църква” – Символ на вярата, формулиран от Първия Вселенски събор в Никея(325 г.) и Втория Вселенски събор в Константинопол (381 г.)
Преди 1140 години съборът в Константинопол признава Българската православна църква за независима. Датата е 4 март 870 г. Минали са само 5 години, откак българският народ е приел светото кръщение и 15 години, откак св. Кирил и св. Методий са създали славянските писмена. Вече 1140 години България има своя православна църква, със свой патриарх. „Тази стъпка - казва Норман Дейвис - дава мощен инструмент за изковаването на отделна идентичност, за образоване на национален елит, за политическа публичност, за санкциониране на национални институции. Това е стъпка, каквато никоя страна в Латинския християнски свят не е успяла да направи до Реформацията (1517-1555 г. - б.а.), и която Московска Русия не предприела чак до 1589 г.”.

argumenti-bg.com 8 ноември 2010

Няма коментари:

Публикуване на коментар