Епископ Йоан: Бог винаги е до нас, но дали ние сме до него?

Велислава Дърева
Негово преосвещенство Знеполският епископ Йоан е роден на 13.2.1969 г. в Ямбол. Завършва пловдивското музикално училище, Софийската духовна семинария и Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Специализира в Московската духовна академия и защитава кандидатска дисертация. През 1998 г. постъпва като послушник в Кокалянския манастир "Св. Архангел Михаил", където е подстриган за монах. През 2002 г. е назначен за протосингел на Софийска митрополия и въздигнат в архимандритско достойнство от българския патриарх Максим. На 18 март 2007 г. е хиротонисан за Знеполски епископ и е назначен за викарий на българския патриарх.

- Ваше преосвещенство, защо тия, дето викаха „Осанна!”, после викаха „Разпни го!”? Толкова ли е изменчива и непостоянна човешката природа? Или просто не са разбирали какво се случва?
- Човек е твърде непостоянен. Особено в своята вяра. Юдеите очакваха да видят възстановено земно царство, власт и сила, очакваха славата човешка да възсияе, очакваха велик, земен цар, който да изяви своята мощ, но мощ земна. Разпнаха Христа, защото не разбраха, че Той не е земен цар: "Моето царство не е от този свят, аз дойдох да спася света от греха и от смъртта". И Той трябваше да преживее тези хуления и скърби от грешни човеци, да застане на кръста и да извърши изкуплението на целия човешки род. Едно събитие, определящо бъдещото битие на човека – надежда за възкресение на всеки човек заради славното и мироспасително Възкресение на нашия Спасител. И днес хората величаят и казват „Осанна!” на някоя обществена личност, а скоро след това изричат думи, които не са достойни за слушане. Човек трябва да осъзнава своето място като най-висше творение тук, на земята. И че той не е създаден за земята, а за небето. Св. Йоан Златоуст казва „Никой да не оплаква своята бедност, защото царството небесно е отворено за всички”. Какво по-добро от това – да е отворено царството небесно за всички!

- Обаче хората искат земно царство.
- Искат да видят това, което удовлетворява телесния, плътския човек. А Спасителят ни призовава да бъдем нова твар. Т.е. цялото съществуване на човека придобива нов смисъл, нова същност. Тази същност е заложена в човека още при неговото сътворяване. Но човек какво направи чрез собствената си свободна воля? Избра ли да вкуси от забранения плод? Избра. Кого обвини? Ева обвини змията, Адам обвини Ева.

- Не само - Адам обвини Господ и каза „Виновна е жената, която Ти ми даде”!
- Човек се старае да оправдае себе си във всички свои действия. Той иска малко да познава себе си и неговият поглед винаги е насочен навън, към онова, що вършат неговите ближни. Ако насочи поглед към себе си, той е много снизходителен. Ние носим това драгоценно име – християнин, а то значи много и много задължава – по отношение на нашия живот, на нашето виждане за света, за Бога, за човека. Ние трябва да се стремим да опознаем Бога. А ние ще опознаем Бога, когато изпълняваме неговите заповеди. А ние ще изпълняваме неговите заповеди, когато знаем тяхното съдържание. А ние ще вникнем в тях, когато осмислим Новозаветния нравствен закон, който ни даде Спасителя. За да осмисли Неговата любов, човек трябва да стъпи на основата на вярата, трябва да живее с надеждата, за да стигне до любовта, за да бъде син или дъщеря на премъдростта Божия.

- На тайната вечеря Христос казва на апостолите „Истина, истина ви казвам, един от вас ще ме предаде”. А те го питат „Да не съм аз, Господи?”. Но те не питат Него, а себе си. Защото не са уверени в себе си. А Юда вече Го е предал. А после, в Гетсиманската градина, учениците се разбягват.
- Въпросът за предателството е същностен. И всеки може да го зададе на себе си. Как той би постъпил в онзи момент благодатен, когато е близко до Спасителя, вижда Го зримо, знае Неговото учение, знае какво предстои? Предателството спрямо Бога може да бъде заличено в искреното покаяние, което е духовен процес, свързан и със самопознание на човека. Когато човек разбере, че е предал някого, той се съкрушава. И Юда разбра, че предаде Спасителя, но той се отчая, вместо да се покае. И отиде, и се обеси. Сам реши своята участ. Съмнението се прокрадва във вярата на всеки човек и него изповядваме като грях. Грехът, извършван отново и отново, става повод Христос отново да бъде разпъван на кръста заради нашите грехове и ние да ставаме виновници за това. Ние, които сме изкупени чрез любовта Му, често пъти се отричаме от Него заради изпитания или изкушения. Даже някога не го осъзнаваме.

- Това са нашите всекидневни предателства.
- Малките неща водят към по-големи. „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте”, казва св. ап. Павел. Способността на човека да прониква във всички сфери на наука, изкуство, образование, неговата любознателност, те са вложени у нас от Бога. Но ако загърбим духовното, има опасност да не намерим мярката в своя живот и да обожествим страст или човек. Последствията са винаги трагични. А всяко докосване до Бога е вдъхновение да дадем всичко от себе си и то да бъде прекрасно, добро, красиво, изящно. Без Бога няма да стане. Сам човек не може да направи това. Защото човекът не е създаден да бъде сам. Бог винаги е до нас, безусловно, но дали ние сме до Него.

- „Стоя пред вратите на човешката душа и хлопам. И който иска, ще ми отвори, и ще влезна при него, и ще беседвам с него”. А който не иска?
- Той е затворен в себе си. Или иска друго. Или му трябва време, за да разбере кой стои пред вратите на неговата душа. Но и този, който не иска, не е лишен от възможността да отвори душата си. Бог е дълготърпелив. На кръста Го бяха разпънали между двама разбойници. Единият го хулеше. Другият рече „Ние висим на кръста, защото сме виновни. А оногова человека - той никому зло да е направил, той е невинен”. И първият човек, влезнал в рая, е този разбойник, който каза „Помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си”. Хората избраха един престъпник, Варава, за да го освободят, а Христос избра разбойника заради неговото покаяние. Затова човек трябва да мисли дали не загърбва някого постоянно. Не майка си, не баща си, не детето си, не приятелите си. А дали не загърбва Христос. Дали изобщо се сеща за Него, че Той съществува, че осмисля цялото човешко битие. И тези дни са дни за размисъл – какво се е случило, защо и каква е целта на случващото се и защо е тази всеобемаща радост за целия свят.

- Никой не иска да произнесе присъдата над Иисус, всеки иска друг да е, влачат Го цял ден – при Пилат, при Кайфа, при Ирод и пак при Пилат. Никой не иска да носи тази отговорност.
- Това пилатовско решениe „поради страх от юдеите”, както казва Светото писание, става емблематично, става маниер на много човеци и владетели. Пилатовското решение е културно бягство от отговорност - кръвта да е върху юдеите, а за него като римски прокуратор е важно да запази властта си, да не предизвиква недоволство в народа.

- Всички пазят своята власт и своя интерес – книжниците, фарисеите законниците. Христос казва „Горко вам законници, които товарите човеците с бремена, а вие с един пръст не се докосвате до бремената!”
- Той изобличава тяхното върховно лицемерие. Лесно е да прехвърлиш своята отговорност другиму. Но вината не отпада, човек е отговорен пред Бога. А да осъдиш Богочовека Христос – не дай, Боже, никому! Всичко е реално, в словото Божие няма нищо случайно. Било е време на изпитание на вярата. Гордостта човешка, лицемерието, тщеславието, човекоугодието, любовта към властта, величието и славата, ни правят роби на нашите страсти и похоти. Затова св. ап. Яков казва, че от тези страсти произлизат у нас тия разпри и раздори.

- Дори на тайната вечеря апостолите спорят кой е по-горен!
- В историята на църквата има много подобни спорове. Четири века по-късно започнали спорове между християните кого повече да почитат – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов или св. Йоан Златоуст! Ние не сме нито павлови, нито петрови, нито йоанови. Не сме сини, червени, жълти. Ние сме Христови. Всичките. Това обема всичко – дълг, звание, позиция, отношение към Бога, към ближния, към себе си.

- Какво да кажем за днешните фарисеи, които се имат за богове заради земната си власт и колкото е по-голяма тя, толкова са по-алчни те?
- Ясна е Божията заповед – не си прави кумир, не считай себе си за съвършен, че да забравиш своето място и да замениш мястото на Богочовека с човекобога. Аз се надявам тези хора да осъзнаят, че от този свят ще си отидат с празни ръце, тъй както са се появили. Александър Македонски умрял с вдигнати нагоре ръце, за да видят, че нищо не е взел от този свят. Човек е постъпвал по различни начини в различни времена, но винаги е имал влечение към властта. Който постоянно си мисли колко е велик и прочут, силен и могъщ, той строи въздушна кула. Човек трябва да бъде реалист и да има вяра в Бога, обич към народа и жертвена готовност за скъпата ни Родина, за доброто на народа, на църквата и на нашите млади човеци, на бъдното поколение, което в голямата си част изобщо не е чувало за богочовека Христос.

- Веднага отеква обвинението - църквата е виновна, нищо не прави.
- Ако кажем това, значи да кажем че Бог ни е виновен, защото той е глава на църквата. Всички на своето място трябва да възпитаваме тези деца. Ако не са чували за църквата – родителите да им съобщят, ако родителите не знаят – да потърсят духовника, ако духовникът вижда, че се погубват човеци – да отиде при тях, не само да чака те да отидат в църквата. Та всички заедно – властимащи, църква и духовенство, хора на науката и изкуството, да се стараем да възпитаваме добродетели в младото поколение. Имаме дадена власт – нека я употребим с най-добра съвест.

- Защо казваме, че чрез Възкресението Бог и човек се примириха?
- Защото свършиха се дните на мрака, свърши се тази скръб в човешкото сърце. Спасителят слезе в ада, за да избави от примките адови всички човеци, които живяха праведно, но преди Христа бяха под тежестта на първородния грях и нямаха шанс за спасение. Бог не можеше да допусне неговото най-висше творение да страда. Спасителят съкруши смъртта, съкруши адовите сили. Човекът е спасен и връща достойнството си да бъде в пряко общение с Бога. Това е неоспоримият факт, който примири човека с Бога. Средостението между небето и земята рухна. Милостта и истината се срещнаха. Правдата и мирът се целунаха, казва св. пророк цар Давид. Ние имаме надеждата за всеобщото възкресение. В този момент всяка православна душа се радва, защото нашата религия постави страданието пред радостта. Това страдание беше осмислено, беше плод на една саможертва не на кого да е, а на богочовека Христос. Има много човеци, които за своите идеали са готови да се жертват, но това не е в универсален смисъл. Ние слагаме страданието преди радостта и затова радостта е пълна, и Възкресението е празникът на празниците, връхна точка в историята на човечеството. Най-великото събитие, което носи светлина, топлота, радост, носи утеха, безкрайна надежда, упование: ”Ето Христос възкръсна от мъртвите като стъпка смъртта и дявола, отвори вратите на царството Божие!”.

3 април 2010 гл, "24 часа"