РАЗКОЛЪТ ВЪЗКРЪСНА
„Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” (Матей 18:7)
Велислава Дърева
1.
През 1998 г. разколът в БПЦ завърши канонически – с решенията на Всеправославния надюрсдикционен събор; през 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от храмовете.
Така си мислим ние.
На 1 декември 2009 г., посред Рождественски пости, разколът възкръсна. След 18 години.
И този път – не заради злонамерени чиновници, послушни магистрати и амбициозни самозванци. Не заради стръвното желание на днешни политически покойници да притежават цялата власт, включително - духовната. Та да подчинят на себе си, на своя каприз, на своя и особено – на чуждия интерес, разума и волята, душата и вярата народни.
Не заради лицемерната набожност на тези рожби ехиднини, които току се кръстеха по ъглите, та да ги виждат човеците; които гледаха на БПЦ като на вражеска крепост, що трябва да бъде превзета, разграбена, оплячкосана и разсипана; които и до днес бъркат 10-те Божи заповеди със 7-те смъртни гряха, ала окото им остана вечно впито в имотите на БПЦ.
Не заради тях, които разтерзаваха БПЦ с едната цел – да оставят държавата без темели, нацията – без градиво, народа – без душа; които в своята алчност и себичност дращеха и чоплеха, белким откъртят БПЦ от нашата история; които обявиха Светото Православие за свой пръв враг, понеже тъй им бе наредено.
Не заради тия лъжепророци, които покровителстваха, насърчаваха, вдъхновяваха, финансираха и легитимираха разкола; които хвърлиха щурмоваци - да превземат Св. Синод, да влачат и бичуват български митрополити, да късат патриаршеското було; които „уволниха” патриарха, окупираха църкви и манастири, отмъкнаха печата на БПЦ, присвоиха си нейното свято име, и захванаха да произвеждат „документи” с туй откраднато име, щото се срамуваха от своето.
Не поради тях възкръсна разколът в целия си Мефистофелски блясък.
2.
Днес разколници не щурмуват Св. Синод. Не защото няма нищо за превземане. А защото разколът кълни и зрее отвътре. Днес не влачат и не бичуват някой митрополит. Просто го уволняват.
На 1 декември една синодална наредба уволни Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон, назначи Старозагорския митрополит Галактион за „наместник на овакантения престол” и му възложи в срок от 6 месеца да произведе избор на нов епархийски митрополит. Наредбата уволни и епископ Тихон, викарий на дядо Симеон.
Синодалната наредба нарушава: чл. 2; чл. 63, ал. 2; чл. 82, ал. 1, 3 и 4; чл. 84; чл. 92; чл. 93 от Устава на БПЦ.
А) Защото назначава наместник при жив, канонично избран, пожизнен митрополит, който не е подал оставка (неговия отказ е документиран). Т.е. - епархията не е овдовяла и епархийския престол не е овакантен. Предстои да видим как двама митрополити управляват една епархия! И как единият (наместникът) прави избори пред очите на другия (уволнения), за да бъде избран трети! Само дето нито уволненият е уволнен, нито наместникът е наместник. Лично аз оставам в покрусено очакване на тази безпрецедентна и срамотна гледка.
Б) Защото ей тъй, лежерно, въвежда някакъв друг, специален, чрезвичаен ред за избиране на митрополитите, чиито епархии са извън пределите на България. И по-конкретно – на Западноевропейския. Поименно, едва ли не.
В) Защото с противоканонични средства и по извънканоничен начин оспорва, променя, отменя и подменя основен каноничен принцип, който гласи: „Служението на митрополита е пожизнено”.
За да стане ясно на читателите, ще цитирам само едно, 16-то правило на Цариградския двукратен събор (861 г.): „Под никакъв предлог да не се поставя епископ в църква, на която предстоятелят е още жив и е в почитта си, освен ако сам не се оттегли... Пък и тогава трябва най-напред да се извърши докрай каноническото изследване на причината...”
Г) Защото поставя детонатор в устройството и управлението, в сърцето и основите на БПЦ, които са: „Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на светите Апостоли, свещените Канони на вселенските и поместните събори, учението на светите Отци и настоящият Устав”.
Д) Защото някои архиереи имат проблеми не само с Устава и Канона, ами и с аритметиката. Инак добре смятат и пресмятат. Защото решенията „се приемат с мнозинство повече от половината на всички членове на Св. Синод”. Не от присъстващите и не по вишегласие! Членове на Св. Синод са 15-те епархийски митрополити. В момента те са 14 (след кончината на дядо Иларион). Както и да го въртим, за валидно решение трябват 8 гласа – толкова е „повече от половината” и на 15, и на 14. Наредбата е приета със 7 гласа от 12 участващи, сиреч – по вишегласие.
И всичко това – с една синодална наредба. Наредбата представлява извънредно законодателстване на Св. Синод, ако и когато Уставът не е предвидил някаква хипотеза. Предвидил е и още как! Наредбата не е нищо повече от един акт с временно действие, който не може да докосва, камо ли да руши устоите на БПЦ и по който задължително се произнася Църковен събор. Съборът може да го потвърди и да го превърне в текст от Устава, може и да го отхвърли. Това е негово право.
3.
Наредбата е приета въпреки Устава и Канона, под себичния, неблагоприличен и грозен натиск на поименно известни архиереи. Тя е решение за временно ползване, но обслужва стратегическите интереси и цели на люде, водени от съблазните на самолюбието и властолюбието. Тя е предизвикателна провокация срещу БПЦ, срещу Светейшия български патриарх, срещу всеки български митрополит, срещу всеки православен духовник и мирянин в България.
Привидният повод за това решение е недопустимото поведение на Тихон (точно толкова недопустимо, колкото и на Галактион), близката цел – отстраняването на дядо Симеон. Последствията са непредвидими, целите - далекобойни:
А) Отделяне на Западно- и Средноевропейската епархия от БПЦ, разпиляване на православните българи и затваряне на вратите пред БПЦ (което значи пред България) в Западна Европа и изобщо – в ЕС.
Б) Отстраняване по всяко време и по всякакъв измислен повод на неудобни митрополити и главно - на патриарх Максим.
В) Реабилитация на разкола и подарък за неговите останки, които с ново вдъхновение ще литнат към съда в Страсбург, известен с пристрастната си, антиправославна си политика.
Г) Възкресяване на разкола в неизмеримо по-пагубен вариант.
Д) Преврат в БПЦ с още по-непредвидими последици.
4.
Следващият Събор е през 2012 г. От сега питам:
Ще дръзне ли Съборът да одобри и узакони тази противоуставна и противоканонична синодална наредба? Ще превърне ли в неразделна част от Устава отмяната на пожизненото служение на патриарха и митрополитите? Ще се отрече ли по този начин от Свещеното Писание, Свещеното Предание и Свещените канони? Ще легитимира ли един нов разкол и един преврат? Ако Съборът отхвърли синодалната наредба като противоуставна и противоканонична, какво следва? Означава ли, че наследникът на дядо Симеон ще е митрополит временно, за малко, до 2012-а? И кой ще отговоря за това, че създаде опасен прецедент, който взривява Църквата и Държавата? Този, който го е планирал? Този, който не се е противопоставил? Или този, който се е противопоставил? Разбира се, разбира се – този, който се е противопоставил. Дори анализа, който пиша в момента, може да се окаже виновник...
5.
Нямаме време да чакаме 2012-а. Тази наредба е самоубийствена за Църквата. Тя ражда опасности, изкушения, съблазни и разделения. И трябва да бъде отменена тук и сега, незабавно. Преди 18 г. разколът беше инспириран отвън и подкрепен отвътре, от шестима митрополити. Днес отвън няма никого и варварите не бушуват в подножието на нашата духовна твърдина.
Днес с една наредба бяха зачеркнати всички битки срещу разкола и всички победи над разкола. С един антиканоничен акт за временно ползване бяха погубени безкористните, всеотдайни усилия на духовници, богослови, юристи, журналисти, публицисти, дипломати, на народни представители от 39-то и 40-то НС, на български евродепутати, на премиерите Симеон и Станишев, на президента Първанов, на Всеправославния събор и Всеправославната среща, на всички православни патриарси, на най-блестящите православни специалисти по канонично право, на целия православен свят, на Св. Синод и патриарх Максим, на българските духовници и на православния български народ, на българската държава. Нашите усилия. Ние спасихме Църквата. Както тя ни спасява вече 12 века. Пред този подвиг на Църквата нашето усилие е една троха. И както Бог е навсякъде около нас и във всеки един от нас, тъй и ние съставяме Църквата. Всеки от нас. И всички заедно. На нас се падна да опазим Църквата от разколници. Където и да са, каквито и да са, както и да се казват.

„24 ЧАСА”, сряда, 16 декември 2009