Велислава Дърева
Негово преосвещенство Знеполският епископ Йоан е роден на 13.2.1969 г. в Ямбол. Завършва пловдивското музикално училище, Софийската духовна семинария и Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Специализира в Московската духовна академия и защитава кандидатска дисертация. През 1998 г. постъпва като послушник в Кокалянския манастир "Св. Архангел Михаил", където е подстриган за монах. През 2002 г. е назначен за протосингел на Софийска митрополия и въздигнат в архимандритско достойнство от българския патриарх Максим. На 18 март 2007 г. е хиротонисан за Знеполски епископ и е назначен за викарий на българския патриарх.
- Ваше преосвещенство, защо тия, дето викаха „Осанна!”, после викаха „Разпни го!”? Толкова ли е изменчива и непостоянна човешката природа? Или просто не са разбирали какво се случва?
- Човек е твърде непостоянен. Особено в своята вяра. Юдеите очакваха да видят възстановено земно царство, власт и сила, очакваха славата човешка да възсияе, очакваха велик, земен цар, който да изяви своята мощ, но мощ земна. Разпнаха Христа, защото не разбраха, че Той не е земен цар: "Моето царство не е от този свят, аз дойдох да спася света от греха и от смъртта". И Той трябваше да преживее тези хуления и скърби от грешни човеци, да застане на кръста и да извърши изкуплението на целия човешки род. Едно събитие, определящо бъдещото битие на човека – надежда за възкресение на всеки човек заради славното и мироспасително Възкресение на нашия Спасител. И днес хората величаят и казват „Осанна!” на някоя обществена личност, а скоро след това изричат думи, които не са достойни за слушане. Човек трябва да осъзнава своето място като най-висше творение тук, на земята. И че той не е създаден за земята, а за небето. Св. Йоан Златоуст казва „Никой да не оплаква своята бедност, защото царството небесно е отворено за всички”. Какво по-добро от това – да е отворено царството небесно за всички!
- Обаче хората искат земно царство.
- Искат да видят това, което удовлетворява телесния, плътския човек. А Спасителят ни призовава да бъдем нова твар. Т.е. цялото съществуване на човека придобива нов смисъл, нова същност. Тази същност е заложена в човека още при неговото сътворяване. Но човек какво направи чрез собствената си свободна воля? Избра ли да вкуси от забранения плод? Избра. Кого обвини? Ева обвини змията, Адам обвини Ева.
- Не само - Адам обвини Господ и каза „Виновна е жената, която Ти ми даде”!
- Човек се старае да оправдае себе си във всички свои действия. Той иска малко да познава себе си и неговият поглед винаги е насочен навън, към онова, що вършат неговите ближни. Ако насочи поглед към себе си, той е много снизходителен. Ние носим това драгоценно име – християнин, а то значи много и много задължава – по отношение на нашия живот, на нашето виждане за света, за Бога, за човека. Ние трябва да се стремим да опознаем Бога. А ние ще опознаем Бога, когато изпълняваме неговите заповеди. А ние ще изпълняваме неговите заповеди, когато знаем тяхното съдържание. А ние ще вникнем в тях, когато осмислим Новозаветния нравствен закон, който ни даде Спасителя. За да осмисли Неговата любов, човек трябва да стъпи на основата на вярата, трябва да живее с надеждата, за да стигне до любовта, за да бъде син или дъщеря на премъдростта Божия.
- На тайната вечеря Христос казва на апостолите „Истина, истина ви казвам, един от вас ще ме предаде”. А те го питат „Да не съм аз, Господи?”. Но те не питат Него, а себе си. Защото не са уверени в себе си. А Юда вече Го е предал. А после, в Гетсиманската градина, учениците се разбягват.
- Въпросът за предателството е същностен. И всеки може да го зададе на себе си. Как той би постъпил в онзи момент благодатен, когато е близко до Спасителя, вижда Го зримо, знае Неговото учение, знае какво предстои? Предателството спрямо Бога може да бъде заличено в искреното покаяние, което е духовен процес, свързан и със самопознание на човека. Когато човек разбере, че е предал някого, той се съкрушава. И Юда разбра, че предаде Спасителя, но той се отчая, вместо да се покае. И отиде, и се обеси. Сам реши своята участ. Съмнението се прокрадва във вярата на всеки човек и него изповядваме като грях. Грехът, извършван отново и отново, става повод Христос отново да бъде разпъван на кръста заради нашите грехове и ние да ставаме виновници за това. Ние, които сме изкупени чрез любовта Му, често пъти се отричаме от Него заради изпитания или изкушения. Даже някога не го осъзнаваме.
- Това са нашите всекидневни предателства.
- Малките неща водят към по-големи. „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте”, казва св. ап. Павел. Способността на човека да прониква във всички сфери на наука, изкуство, образование, неговата любознателност, те са вложени у нас от Бога. Но ако загърбим духовното, има опасност да не намерим мярката в своя живот и да обожествим страст или човек. Последствията са винаги трагични. А всяко докосване до Бога е вдъхновение да дадем всичко от себе си и то да бъде прекрасно, добро, красиво, изящно. Без Бога няма да стане. Сам човек не може да направи това. Защото човекът не е създаден да бъде сам. Бог винаги е до нас, безусловно, но дали ние сме до Него.
- „Стоя пред вратите на човешката душа и хлопам. И който иска, ще ми отвори, и ще влезна при него, и ще беседвам с него”. А който не иска?
- Той е затворен в себе си. Или иска друго. Или му трябва време, за да разбере кой стои пред вратите на неговата душа. Но и този, който не иска, не е лишен от възможността да отвори душата си. Бог е дълготърпелив. На кръста Го бяха разпънали между двама разбойници. Единият го хулеше. Другият рече „Ние висим на кръста, защото сме виновни. А оногова человека - той никому зло да е направил, той е невинен”. И първият човек, влезнал в рая, е този разбойник, който каза „Помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си”. Хората избраха един престъпник, Варава, за да го освободят, а Христос избра разбойника заради неговото покаяние. Затова човек трябва да мисли дали не загърбва някого постоянно. Не майка си, не баща си, не детето си, не приятелите си. А дали не загърбва Христос. Дали изобщо се сеща за Него, че Той съществува, че осмисля цялото човешко битие. И тези дни са дни за размисъл – какво се е случило, защо и каква е целта на случващото се и защо е тази всеобемаща радост за целия свят.
- Никой не иска да произнесе присъдата над Иисус, всеки иска друг да е, влачат Го цял ден – при Пилат, при Кайфа, при Ирод и пак при Пилат. Никой не иска да носи тази отговорност.
- Това пилатовско решениe „поради страх от юдеите”, както казва Светото писание, става емблематично, става маниер на много човеци и владетели. Пилатовското решение е културно бягство от отговорност - кръвта да е върху юдеите, а за него като римски прокуратор е важно да запази властта си, да не предизвиква недоволство в народа.
- Всички пазят своята власт и своя интерес – книжниците, фарисеите законниците. Христос казва „Горко вам законници, които товарите човеците с бремена, а вие с един пръст не се докосвате до бремената!”
- Той изобличава тяхното върховно лицемерие. Лесно е да прехвърлиш своята отговорност другиму. Но вината не отпада, човек е отговорен пред Бога. А да осъдиш Богочовека Христос – не дай, Боже, никому! Всичко е реално, в словото Божие няма нищо случайно. Било е време на изпитание на вярата. Гордостта човешка, лицемерието, тщеславието, човекоугодието, любовта към властта, величието и славата, ни правят роби на нашите страсти и похоти. Затова св. ап. Яков казва, че от тези страсти произлизат у нас тия разпри и раздори.
- Дори на тайната вечеря апостолите спорят кой е по-горен!
- В историята на църквата има много подобни спорове. Четири века по-късно започнали спорове между християните кого повече да почитат – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов или св. Йоан Златоуст! Ние не сме нито павлови, нито петрови, нито йоанови. Не сме сини, червени, жълти. Ние сме Христови. Всичките. Това обема всичко – дълг, звание, позиция, отношение към Бога, към ближния, към себе си.
- Какво да кажем за днешните фарисеи, които се имат за богове заради земната си власт и колкото е по-голяма тя, толкова са по-алчни те?
- Ясна е Божията заповед – не си прави кумир, не считай себе си за съвършен, че да забравиш своето място и да замениш мястото на Богочовека с човекобога. Аз се надявам тези хора да осъзнаят, че от този свят ще си отидат с празни ръце, тъй както са се появили. Александър Македонски умрял с вдигнати нагоре ръце, за да видят, че нищо не е взел от този свят. Човек е постъпвал по различни начини в различни времена, но винаги е имал влечение към властта. Който постоянно си мисли колко е велик и прочут, силен и могъщ, той строи въздушна кула. Човек трябва да бъде реалист и да има вяра в Бога, обич към народа и жертвена готовност за скъпата ни Родина, за доброто на народа, на църквата и на нашите млади човеци, на бъдното поколение, което в голямата си част изобщо не е чувало за богочовека Христос.
- Веднага отеква обвинението - църквата е виновна, нищо не прави.
- Ако кажем това, значи да кажем че Бог ни е виновен, защото той е глава на църквата. Всички на своето място трябва да възпитаваме тези деца. Ако не са чували за църквата – родителите да им съобщят, ако родителите не знаят – да потърсят духовника, ако духовникът вижда, че се погубват човеци – да отиде при тях, не само да чака те да отидат в църквата. Та всички заедно – властимащи, църква и духовенство, хора на науката и изкуството, да се стараем да възпитаваме добродетели в младото поколение. Имаме дадена власт – нека я употребим с най-добра съвест.
- Защо казваме, че чрез Възкресението Бог и човек се примириха?
- Защото свършиха се дните на мрака, свърши се тази скръб в човешкото сърце. Спасителят слезе в ада, за да избави от примките адови всички човеци, които живяха праведно, но преди Христа бяха под тежестта на първородния грях и нямаха шанс за спасение. Бог не можеше да допусне неговото най-висше творение да страда. Спасителят съкруши смъртта, съкруши адовите сили. Човекът е спасен и връща достойнството си да бъде в пряко общение с Бога. Това е неоспоримият факт, който примири човека с Бога. Средостението между небето и земята рухна. Милостта и истината се срещнаха. Правдата и мирът се целунаха, казва св. пророк цар Давид. Ние имаме надеждата за всеобщото възкресение. В този момент всяка православна душа се радва, защото нашата религия постави страданието пред радостта. Това страдание беше осмислено, беше плод на една саможертва не на кого да е, а на богочовека Христос. Има много човеци, които за своите идеали са готови да се жертват, но това не е в универсален смисъл. Ние слагаме страданието преди радостта и затова радостта е пълна, и Възкресението е празникът на празниците, връхна точка в историята на човечеството. Най-великото събитие, което носи светлина, топлота, радост, носи утеха, безкрайна надежда, упование: ”Ето Христос възкръсна от мъртвите като стъпка смъртта и дявола, отвори вратите на царството Божие!”.
3 април 2010 гл, "24 часа"
Показват се публикациите с етикет Бог. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Бог. Показване на всички публикации
понеделник, 19 април 2010 г.
неделя, 24 януари 2010 г.
РАЗКОЛЪТ ВЪЗКРЪСНА
„Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” (Матей 18:7)
Велислава Дърева
1.
През 1998 г. разколът в БПЦ завърши канонически – с решенията на Всеправославния надюрсдикционен събор; през 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от храмовете.
Така си мислим ние.
На 1 декември 2009 г., посред Рождественски пости, разколът възкръсна. След 18 години.
И този път – не заради злонамерени чиновници, послушни магистрати и амбициозни самозванци. Не заради стръвното желание на днешни политически покойници да притежават цялата власт, включително - духовната. Та да подчинят на себе си, на своя каприз, на своя и особено – на чуждия интерес, разума и волята, душата и вярата народни.
Не заради лицемерната набожност на тези рожби ехиднини, които току се кръстеха по ъглите, та да ги виждат човеците; които гледаха на БПЦ като на вражеска крепост, що трябва да бъде превзета, разграбена, оплячкосана и разсипана; които и до днес бъркат 10-те Божи заповеди със 7-те смъртни гряха, ала окото им остана вечно впито в имотите на БПЦ.
Не заради тях, които разтерзаваха БПЦ с едната цел – да оставят държавата без темели, нацията – без градиво, народа – без душа; които в своята алчност и себичност дращеха и чоплеха, белким откъртят БПЦ от нашата история; които обявиха Светото Православие за свой пръв враг, понеже тъй им бе наредено.
Не заради тия лъжепророци, които покровителстваха, насърчаваха, вдъхновяваха, финансираха и легитимираха разкола; които хвърлиха щурмоваци - да превземат Св. Синод, да влачат и бичуват български митрополити, да късат патриаршеското було; които „уволниха” патриарха, окупираха църкви и манастири, отмъкнаха печата на БПЦ, присвоиха си нейното свято име, и захванаха да произвеждат „документи” с туй откраднато име, щото се срамуваха от своето.
Не поради тях възкръсна разколът в целия си Мефистофелски блясък.
2.
Днес разколници не щурмуват Св. Синод. Не защото няма нищо за превземане. А защото разколът кълни и зрее отвътре. Днес не влачат и не бичуват някой митрополит. Просто го уволняват.
На 1 декември една синодална наредба уволни Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон, назначи Старозагорския митрополит Галактион за „наместник на овакантения престол” и му възложи в срок от 6 месеца да произведе избор на нов епархийски митрополит. Наредбата уволни и епископ Тихон, викарий на дядо Симеон.
Синодалната наредба нарушава: чл. 2; чл. 63, ал. 2; чл. 82, ал. 1, 3 и 4; чл. 84; чл. 92; чл. 93 от Устава на БПЦ.
А) Защото назначава наместник при жив, канонично избран, пожизнен митрополит, който не е подал оставка (неговия отказ е документиран). Т.е. - епархията не е овдовяла и епархийския престол не е овакантен. Предстои да видим как двама митрополити управляват една епархия! И как единият (наместникът) прави избори пред очите на другия (уволнения), за да бъде избран трети! Само дето нито уволненият е уволнен, нито наместникът е наместник. Лично аз оставам в покрусено очакване на тази безпрецедентна и срамотна гледка.
Б) Защото ей тъй, лежерно, въвежда някакъв друг, специален, чрезвичаен ред за избиране на митрополитите, чиито епархии са извън пределите на България. И по-конкретно – на Западноевропейския. Поименно, едва ли не.
В) Защото с противоканонични средства и по извънканоничен начин оспорва, променя, отменя и подменя основен каноничен принцип, който гласи: „Служението на митрополита е пожизнено”.
За да стане ясно на читателите, ще цитирам само едно, 16-то правило на Цариградския двукратен събор (861 г.): „Под никакъв предлог да не се поставя епископ в църква, на която предстоятелят е още жив и е в почитта си, освен ако сам не се оттегли... Пък и тогава трябва най-напред да се извърши докрай каноническото изследване на причината...”
Г) Защото поставя детонатор в устройството и управлението, в сърцето и основите на БПЦ, които са: „Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на светите Апостоли, свещените Канони на вселенските и поместните събори, учението на светите Отци и настоящият Устав”.
Д) Защото някои архиереи имат проблеми не само с Устава и Канона, ами и с аритметиката. Инак добре смятат и пресмятат. Защото решенията „се приемат с мнозинство повече от половината на всички членове на Св. Синод”. Не от присъстващите и не по вишегласие! Членове на Св. Синод са 15-те епархийски митрополити. В момента те са 14 (след кончината на дядо Иларион). Както и да го въртим, за валидно решение трябват 8 гласа – толкова е „повече от половината” и на 15, и на 14. Наредбата е приета със 7 гласа от 12 участващи, сиреч – по вишегласие.
И всичко това – с една синодална наредба. Наредбата представлява извънредно законодателстване на Св. Синод, ако и когато Уставът не е предвидил някаква хипотеза. Предвидил е и още как! Наредбата не е нищо повече от един акт с временно действие, който не може да докосва, камо ли да руши устоите на БПЦ и по който задължително се произнася Църковен събор. Съборът може да го потвърди и да го превърне в текст от Устава, може и да го отхвърли. Това е негово право.
3.
Наредбата е приета въпреки Устава и Канона, под себичния, неблагоприличен и грозен натиск на поименно известни архиереи. Тя е решение за временно ползване, но обслужва стратегическите интереси и цели на люде, водени от съблазните на самолюбието и властолюбието. Тя е предизвикателна провокация срещу БПЦ, срещу Светейшия български патриарх, срещу всеки български митрополит, срещу всеки православен духовник и мирянин в България.
Привидният повод за това решение е недопустимото поведение на Тихон (точно толкова недопустимо, колкото и на Галактион), близката цел – отстраняването на дядо Симеон. Последствията са непредвидими, целите - далекобойни:
А) Отделяне на Западно- и Средноевропейската епархия от БПЦ, разпиляване на православните българи и затваряне на вратите пред БПЦ (което значи пред България) в Западна Европа и изобщо – в ЕС.
Б) Отстраняване по всяко време и по всякакъв измислен повод на неудобни митрополити и главно - на патриарх Максим.
В) Реабилитация на разкола и подарък за неговите останки, които с ново вдъхновение ще литнат към съда в Страсбург, известен с пристрастната си, антиправославна си политика.
Г) Възкресяване на разкола в неизмеримо по-пагубен вариант.
Д) Преврат в БПЦ с още по-непредвидими последици.
4.
Следващият Събор е през 2012 г. От сега питам:
Ще дръзне ли Съборът да одобри и узакони тази противоуставна и противоканонична синодална наредба? Ще превърне ли в неразделна част от Устава отмяната на пожизненото служение на патриарха и митрополитите? Ще се отрече ли по този начин от Свещеното Писание, Свещеното Предание и Свещените канони? Ще легитимира ли един нов разкол и един преврат? Ако Съборът отхвърли синодалната наредба като противоуставна и противоканонична, какво следва? Означава ли, че наследникът на дядо Симеон ще е митрополит временно, за малко, до 2012-а? И кой ще отговоря за това, че създаде опасен прецедент, който взривява Църквата и Държавата? Този, който го е планирал? Този, който не се е противопоставил? Или този, който се е противопоставил? Разбира се, разбира се – този, който се е противопоставил. Дори анализа, който пиша в момента, може да се окаже виновник...
5.
Нямаме време да чакаме 2012-а. Тази наредба е самоубийствена за Църквата. Тя ражда опасности, изкушения, съблазни и разделения. И трябва да бъде отменена тук и сега, незабавно. Преди 18 г. разколът беше инспириран отвън и подкрепен отвътре, от шестима митрополити. Днес отвън няма никого и варварите не бушуват в подножието на нашата духовна твърдина.
Днес с една наредба бяха зачеркнати всички битки срещу разкола и всички победи над разкола. С един антиканоничен акт за временно ползване бяха погубени безкористните, всеотдайни усилия на духовници, богослови, юристи, журналисти, публицисти, дипломати, на народни представители от 39-то и 40-то НС, на български евродепутати, на премиерите Симеон и Станишев, на президента Първанов, на Всеправославния събор и Всеправославната среща, на всички православни патриарси, на най-блестящите православни специалисти по канонично право, на целия православен свят, на Св. Синод и патриарх Максим, на българските духовници и на православния български народ, на българската държава. Нашите усилия. Ние спасихме Църквата. Както тя ни спасява вече 12 века. Пред този подвиг на Църквата нашето усилие е една троха. И както Бог е навсякъде около нас и във всеки един от нас, тъй и ние съставяме Църквата. Всеки от нас. И всички заедно. На нас се падна да опазим Църквата от разколници. Където и да са, каквито и да са, както и да се казват.
„24 ЧАСА”, сряда, 16 декември 2009
„Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” (Матей 18:7)
Велислава Дърева
1.
През 1998 г. разколът в БПЦ завърши канонически – с решенията на Всеправославния надюрсдикционен събор; през 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от храмовете.
Така си мислим ние.
На 1 декември 2009 г., посред Рождественски пости, разколът възкръсна. След 18 години.
И този път – не заради злонамерени чиновници, послушни магистрати и амбициозни самозванци. Не заради стръвното желание на днешни политически покойници да притежават цялата власт, включително - духовната. Та да подчинят на себе си, на своя каприз, на своя и особено – на чуждия интерес, разума и волята, душата и вярата народни.
Не заради лицемерната набожност на тези рожби ехиднини, които току се кръстеха по ъглите, та да ги виждат човеците; които гледаха на БПЦ като на вражеска крепост, що трябва да бъде превзета, разграбена, оплячкосана и разсипана; които и до днес бъркат 10-те Божи заповеди със 7-те смъртни гряха, ала окото им остана вечно впито в имотите на БПЦ.
Не заради тях, които разтерзаваха БПЦ с едната цел – да оставят държавата без темели, нацията – без градиво, народа – без душа; които в своята алчност и себичност дращеха и чоплеха, белким откъртят БПЦ от нашата история; които обявиха Светото Православие за свой пръв враг, понеже тъй им бе наредено.
Не заради тия лъжепророци, които покровителстваха, насърчаваха, вдъхновяваха, финансираха и легитимираха разкола; които хвърлиха щурмоваци - да превземат Св. Синод, да влачат и бичуват български митрополити, да късат патриаршеското було; които „уволниха” патриарха, окупираха църкви и манастири, отмъкнаха печата на БПЦ, присвоиха си нейното свято име, и захванаха да произвеждат „документи” с туй откраднато име, щото се срамуваха от своето.
Не поради тях възкръсна разколът в целия си Мефистофелски блясък.
2.
Днес разколници не щурмуват Св. Синод. Не защото няма нищо за превземане. А защото разколът кълни и зрее отвътре. Днес не влачат и не бичуват някой митрополит. Просто го уволняват.
На 1 декември една синодална наредба уволни Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон, назначи Старозагорския митрополит Галактион за „наместник на овакантения престол” и му възложи в срок от 6 месеца да произведе избор на нов епархийски митрополит. Наредбата уволни и епископ Тихон, викарий на дядо Симеон.
Синодалната наредба нарушава: чл. 2; чл. 63, ал. 2; чл. 82, ал. 1, 3 и 4; чл. 84; чл. 92; чл. 93 от Устава на БПЦ.
А) Защото назначава наместник при жив, канонично избран, пожизнен митрополит, който не е подал оставка (неговия отказ е документиран). Т.е. - епархията не е овдовяла и епархийския престол не е овакантен. Предстои да видим как двама митрополити управляват една епархия! И как единият (наместникът) прави избори пред очите на другия (уволнения), за да бъде избран трети! Само дето нито уволненият е уволнен, нито наместникът е наместник. Лично аз оставам в покрусено очакване на тази безпрецедентна и срамотна гледка.
Б) Защото ей тъй, лежерно, въвежда някакъв друг, специален, чрезвичаен ред за избиране на митрополитите, чиито епархии са извън пределите на България. И по-конкретно – на Западноевропейския. Поименно, едва ли не.
В) Защото с противоканонични средства и по извънканоничен начин оспорва, променя, отменя и подменя основен каноничен принцип, който гласи: „Служението на митрополита е пожизнено”.
За да стане ясно на читателите, ще цитирам само едно, 16-то правило на Цариградския двукратен събор (861 г.): „Под никакъв предлог да не се поставя епископ в църква, на която предстоятелят е още жив и е в почитта си, освен ако сам не се оттегли... Пък и тогава трябва най-напред да се извърши докрай каноническото изследване на причината...”
Г) Защото поставя детонатор в устройството и управлението, в сърцето и основите на БПЦ, които са: „Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на светите Апостоли, свещените Канони на вселенските и поместните събори, учението на светите Отци и настоящият Устав”.
Д) Защото някои архиереи имат проблеми не само с Устава и Канона, ами и с аритметиката. Инак добре смятат и пресмятат. Защото решенията „се приемат с мнозинство повече от половината на всички членове на Св. Синод”. Не от присъстващите и не по вишегласие! Членове на Св. Синод са 15-те епархийски митрополити. В момента те са 14 (след кончината на дядо Иларион). Както и да го въртим, за валидно решение трябват 8 гласа – толкова е „повече от половината” и на 15, и на 14. Наредбата е приета със 7 гласа от 12 участващи, сиреч – по вишегласие.
И всичко това – с една синодална наредба. Наредбата представлява извънредно законодателстване на Св. Синод, ако и когато Уставът не е предвидил някаква хипотеза. Предвидил е и още как! Наредбата не е нищо повече от един акт с временно действие, който не може да докосва, камо ли да руши устоите на БПЦ и по който задължително се произнася Църковен събор. Съборът може да го потвърди и да го превърне в текст от Устава, може и да го отхвърли. Това е негово право.
3.
Наредбата е приета въпреки Устава и Канона, под себичния, неблагоприличен и грозен натиск на поименно известни архиереи. Тя е решение за временно ползване, но обслужва стратегическите интереси и цели на люде, водени от съблазните на самолюбието и властолюбието. Тя е предизвикателна провокация срещу БПЦ, срещу Светейшия български патриарх, срещу всеки български митрополит, срещу всеки православен духовник и мирянин в България.
Привидният повод за това решение е недопустимото поведение на Тихон (точно толкова недопустимо, колкото и на Галактион), близката цел – отстраняването на дядо Симеон. Последствията са непредвидими, целите - далекобойни:
А) Отделяне на Западно- и Средноевропейската епархия от БПЦ, разпиляване на православните българи и затваряне на вратите пред БПЦ (което значи пред България) в Западна Европа и изобщо – в ЕС.
Б) Отстраняване по всяко време и по всякакъв измислен повод на неудобни митрополити и главно - на патриарх Максим.
В) Реабилитация на разкола и подарък за неговите останки, които с ново вдъхновение ще литнат към съда в Страсбург, известен с пристрастната си, антиправославна си политика.
Г) Възкресяване на разкола в неизмеримо по-пагубен вариант.
Д) Преврат в БПЦ с още по-непредвидими последици.
4.
Следващият Събор е през 2012 г. От сега питам:
Ще дръзне ли Съборът да одобри и узакони тази противоуставна и противоканонична синодална наредба? Ще превърне ли в неразделна част от Устава отмяната на пожизненото служение на патриарха и митрополитите? Ще се отрече ли по този начин от Свещеното Писание, Свещеното Предание и Свещените канони? Ще легитимира ли един нов разкол и един преврат? Ако Съборът отхвърли синодалната наредба като противоуставна и противоканонична, какво следва? Означава ли, че наследникът на дядо Симеон ще е митрополит временно, за малко, до 2012-а? И кой ще отговоря за това, че създаде опасен прецедент, който взривява Църквата и Държавата? Този, който го е планирал? Този, който не се е противопоставил? Или този, който се е противопоставил? Разбира се, разбира се – този, който се е противопоставил. Дори анализа, който пиша в момента, може да се окаже виновник...
5.
Нямаме време да чакаме 2012-а. Тази наредба е самоубийствена за Църквата. Тя ражда опасности, изкушения, съблазни и разделения. И трябва да бъде отменена тук и сега, незабавно. Преди 18 г. разколът беше инспириран отвън и подкрепен отвътре, от шестима митрополити. Днес отвън няма никого и варварите не бушуват в подножието на нашата духовна твърдина.
Днес с една наредба бяха зачеркнати всички битки срещу разкола и всички победи над разкола. С един антиканоничен акт за временно ползване бяха погубени безкористните, всеотдайни усилия на духовници, богослови, юристи, журналисти, публицисти, дипломати, на народни представители от 39-то и 40-то НС, на български евродепутати, на премиерите Симеон и Станишев, на президента Първанов, на Всеправославния събор и Всеправославната среща, на всички православни патриарси, на най-блестящите православни специалисти по канонично право, на целия православен свят, на Св. Синод и патриарх Максим, на българските духовници и на православния български народ, на българската държава. Нашите усилия. Ние спасихме Църквата. Както тя ни спасява вече 12 века. Пред този подвиг на Църквата нашето усилие е една троха. И както Бог е навсякъде около нас и във всеки един от нас, тъй и ние съставяме Църквата. Всеки от нас. И всички заедно. На нас се падна да опазим Църквата от разколници. Където и да са, каквито и да са, както и да се казват.
„24 ЧАСА”, сряда, 16 декември 2009
Абонамент за:
Публикации (Atom)