4 февруари

Денят на дежурните виновници

Велислава Дърева

„Не трябва да ги пускаме да си отидат! Няма да отстъпвате! Нито един червен не трябва да излезе! Сега са ни паднали!”, „Ще стоим тук, докато клекнат!”. „Ще затворим небето, реките, пътищата, ще изгоним комунистите!”, „Нашата сила е толкова голяма, че ние можем да издържим дни наред дотогава, докато трябва. Останете по местата си! Оттук няма да мръднете, докато не отстъпят!”...

Така Костов, Бакърджиев, Стоянов, Надежда Михайлова наставляваха сините щурмоваци; агитката на „Левски” крещеше „Премиер-милиционер, държава-концлагер!”, „Добрев е пияница, неговата мамица!”, „От детето до старика всички срещу болшевика!”,  „Дайте ни червените! Да ги избесим всичките!”, „Всички при Луканов!” (100 дни преди това бяха убили Андрей Луканов); колите на столичната „Чистота” разнасяха „муниции” (току-що произведени лъскави болтове); някакви впиянчени типове, някакви мутри с „магурско” минало и светло политическо бъдеще се хвърляха пред полицейските коли, викаха театрално „Ох! Убиха ме!”, а после палеха и трошаха; фалшивите „архиереи” от самозвания „синод” носеха хоругви; а репортерите от едно радио пищяха възторжено „Стрелят! Бият! Убиват! Изнасилват! По паважа се търкалят трупове! Идват танкове! Червените излизат! Тълпата разбива парламента! Извинявайте, не исках да кажа тълпа, това не е тълпа, това е народът!”...

Народът стоеше в задните редици на протеста, не хвърляше камъни и не трошеше.

Беше 10 януари 1997 г. Денят на погрома.

Парламентът беше разгромен, изкорубен, похитен.

Държавата увисна на ръба на гражданската война.

На 4 февруари 1997 г. Николай Добрев и Георги Първанов върнаха мандата и спасиха държавата. Беше денят на разума.

Победите на насилието винаги са мълниеносни и пирови.

Победите на разума винаги изглеждат като поражение, и винаги ги  осъждат  като предателство и съглашателство.

Съгласието е губивреме, насилието е експедитивно. Съгласието изисква обществена отговорност, насилието гарантира безотговорност. Съгласието изисква интелектуално усилие, насилието е антиинтелектуално занимание. Съгласието е разум, а за разума оправдания няма. Насилието е всеоправдаемо. Съгласието има съмишленици, насилието има съучастници. Колкото повече съучастници, толкова повече безнаказаност. Съгласието има съдейственици, насилието има наемници. Наемниците са винаги добре заплатени. А политиците на съгласието плащат - с живота си. Съгласието е компромис, насилието - сделка. Сделката винаги е политическа.

Не е задължително да щурмуваш парламента, да го изпотрошиш и опожариш. Достатъчно е да го подмениш. Това става днес, 14 години след 10 януари. Тогава народното недоволство беше злоупотребено, а народният протест – подменен от интересите на всякакви мутри, муцуни, мафиоти и групировки.

Днес парламентарната република е подменена с премиерски абсолютизъм, конституцията – с премиерска диктатура, демокрацията – с полицейщина, напоявана от един егоцентричен, мизантропичен, отмъстителен, арогантен властнически нагон, който владее и контролира всички власти по законите и с табиетите на подземния свят.      

На 10 януари се роди едно мрачно създание – обществено разрешеното насилие, главният съучастник на всяка авторитарна власт.

Днес отровеното обществено съзнание очаква насилието като справедливост, приема го като несъмнено политическо средство, аплодира го като възмездие, възпява го, радва му се и се чувства дълбоко удовлетворено. И поради своята късопаметност или поради нежелание, не си спомня оня лозунг - „Премиер-милиционер, държава-концлагер!” (само дето Кольо Добрев никога не е бил милиционер, понеже е геофизик). Защото ако си го спомни, ще му се вгорчи душата. Днес и премиерът е милиционер, и вицепремиерът, и половината депутати на ГЕРБ, и цяла армия областни управители, кметове и прочее юнаци, разставени по всички паралели и меридиани на властта.  

Това е проекцията на 10 януари днес. Тя е самоубийствена. Защото поставя обществото и насилието от едната страна на барикадата.   

А на 4 февруари Николай Добрев и Георги Първанов се отказаха от властта. От власт се отказва само този, който не я иска за себе си. Но преди всичко – който има морал, кураж и отговорност. Действие неразбираемо в една действителност, където разумът е изкупителна жертва, където едни и същи лица, кръгове и интереси, техните производни масовки и напазарувани медии, поотделно и задружно, с хъс и плам дискредитират, дискриминират, маргинализират, плюят, морят и мачкат всеки диалогичен, цивилизован, разумен, читав човек. Всеки, за когото интересите на държавата са по-важни, защото са общи.

Днес отказът от власт е заменен с водевилно връцкане на тема „Ако не стане на мойто, връщам мандата и отиваме на избори!” – това първо, и второ - с отказ от управление. Борисов не иска да управлява (защото не може). Той иска да властва. Това е вулгарното, мутроидното, мачисткото, нарцистичното поп-фолк разбиране на  Борисов за политиката, властта и управлението – като еднолично притежание, като селско хитруване, махленско лукавство, подгавряне и заглавичкване, като френетична нетърпимост към интелекта, като разгул на мафиотската романтика, като апотеоз на чалгата, като триумф на жадния за диктатор мат`рял, обладан от еротична преданост, като като опозоряване, подчинение и мъст, като бой, пребиване и размазване, като сексуално унижение - тази върховна демонстрация на всевластие. Такива са мисловните висини на примитива.

Това поиска обществото.

И това получи.

"24 часа" 4-ти Февруари 2011; прочитания: 3370; коментари: 33 

Четвъртък, 10-ти Февруари 2011